ИЗТЕГЛИ
Любов с лешникови очи
Предговор
Някога, в някое разклонение на мултивселената, в селото, където съм израснал, имах една странна-престранна книга с приказки, наречена «Приказки за възрастни деца». Беше нещо полусамиздатско, може би от красноярското или томското издателство — брошура с формат А5, неподвързана, просто с две телчета, а корицата беше жълто-сива. Струва ми се, че на нея бе нарисувана някаква уличка, част от унил европейски градец или гора. Не помня точно или по-скоро прекалено много помня, когато се взирам в спомена. Писателката се казваше или Светлана, или Елена, или Олга, или Наталия, или Ирина. Много зле запомням обикновените имена на всеки език. Имаше толкова оскъдни издателски данни, че наистина изглеждаше, сякаш авторката сама е издала книжката в малък тираж. Това беше в самото начало на 90-те години.
Там наистина имаше интересни звездни приказки, философско-приказни, точно такива, каквито обичах. Не знам откъде се беше взела тази книжка там. В селото понякога се появяваха странни книги от нищото, например разкъсаният на две части сборник «Формула на невъзможното», съставен от Амнуел. Вероятно и тя се беше промъкнала през мултивселената при мен тогава, в детството ми, почти в годината на издаването си — може би затова беше разкъсана на две. Работата е там, че баба и дядо не поддържаха библиотека и книгите там бяха само мои. Затова нямаше откъде да се вземат научна фантастика, любовен еротичен роман (нещо като «История на О») и ето тези приказки. Но ги имаше.
Помня оттам три приказки, чиито сюжети мога да разкажа. Имаха много хипнотичен слог, две от тях бяха с познати сюжети, многократно преразказвани, само че тези бяха написани по особено въздействащ начин. Първата приказка беше за двореца с формата на буквата О, или «бързайте да правите добри дела». Това беше преработена легенда за Тадж Махал — царят бил зъл, царицата добра; той я обичал, тя правела добрини; разболяла се и той трябвало да извърши 1000 добри дела, за да оздравее; не успял, тя умряла; той ѝ построил дворец с формата на буквата О, по първата буква от името ѝ, и започнал да прави добрини. А на вратите на двореца написал: «Бързайте да правите добро».
Втората приказка беше за преял принц, който се разболял и престанал да усеща аромата на розите. Лекували го и го забавлявали, но той все повече линеел. Тогава дошъл мъдрец и казал: «А, да, знам такава болест. Дайте му лайна да яде и го пратете да спи в обора, и на работа, защото е свикнал на всичко най-хубаво и нищо не цени.» На принца му дали вкус от истинския живот и той мигом оздравял. Макар че тези сюжети вече ми бяха познати и бях чел подобни версии, тази се открояваше с прецизно поставените акценти и майсторското разказване.
А ето и третата приказка — помня я под различни заглавия, но най-вероятно се казваше «Директорът на цирка». Тя ме порази дълбоко и я нося в сърцето си вече много години.
Не успях да открия първоизточника, нито авторката, която първа е уловила тази история. Търсих, но книгата изчезна така мистериозно, както се и появи. Спомням си, че я взех със себе си в града, но там някъде я изгубих. Явно е отишла там, където е по-нужна. Въпреки това, искам да споделя тази приказка с вас.
Ще я разкажа по свой начин, не толкова схематично. Стилът ми ще е различен, предисторията — по-подробна и богата. Може би дори някои герои, които мълчаха в оригиналната версия, ще поискат да се изкажат.
Интересното е, че още когато четях онази приказка за пръв път, имах някои въпроси към нея. Сега разбирам мотивите на героите, но тогава силно се учудвах на два ключови момента и на странния, привидно безсмислен финал. Питах се: «Защо е така? Не може да е просто ей така, без причина.» Сега обаче знам защо всеки е постъпвал по определен начин. Очевидно жената, която първа е уловила тази история, така се е увлякла в емоциите, че не е обърнала внимание на логическите несъответствия — за нея важни са били впечатленията. А ние, враните, имаме хладна глава и чисти ръце. И горещо сърце, разбира се. Затова реших да ви донеса и отговорите на тези въпроси.
Ще положа всички усилия да пресъздам онази звездна, замечтана атмосфера. Настаних героите в градче близо до Теоран (познато от друг мой разказ «Обичам да дарявам радост на хората»), защото съм убеден, че именно там, а не другаде, би могла да се случи подобна история.
Уверявам ви, че няма да изопача нито един момент, нито една мисъл на героите. Обичам тези герои от много години и те за толкова време свикнаха с мен и решиха да ми се доверят. Без тяхното доверие, разбира се, не бих се докоснал до тяхната пронизваща история.
Любов с лешникови очи
– Какво си застанал? По-живо, по-живо, работи! – подканяше пълният мъж хамалите. – Трябва по-бързо да се свър… ши…
Гласът на мъжа секна и се разби като неумел въжеиграч. Тя изхвръкна от цирка и премина, сякаш протанцува, към павилиона за сладолед. Всички замираха, когато я виждаха. Поне така се струваше на младия въжеиграч. Умелия. Той забелязваше всичко – и как се усмихна сладоледаджията, и как почервеня пълното лице на дебелия директор на цирка. Видя как се изпоти, въпреки че изобщо не беше горещо. Танцьорката се опита да купи сладолед… не, не купи, а го прие като подарък, дълго отказвайки и настоявайки да плати, но сладоледаджията категорично отказа да вземе пари от нея.
Хамалите също спряха, загледани в стройната красавица с ярки дрешки, сякаш обгърната от цветно пламъче. Този път директорът на цирка не ги подканяше. Той също се любуваше на момичето.
Тя бързо и леко протанцува обратно, стрелвайки директора с лешниковите си очи, и се шмугна в цирка. Директорът се покашля смутено.
– Хайде, по-живо – подкани той някак миролюбиво и с разбиране.
Въжеиграчът също се скри в цирка.
Той беше строен, висок и красив. Подходящ за нея. И беден. Отново подходящ за нея.
Директорът на цирка беше почти плешив и дебел. Малките му кафяви очички винаги гледаха света пронизващо изпод надвисналите вежди. И, разбира се, той беше богат.
Постоянният цирк в Дамар, предградие на Теоран, беше открит неотдавна. Директорът, Клаус Порт – дори името му звучеше сито и дебело – с мъка беше получил разрешение. Стражите взеха от него писмено обещание да не пречи на пътуващите циркове, които щяха да идват в Теоран и близките градчета, било то за панаири или просто минавайки през града.
Господин Порт се зае с работата си с присъщата му делова енергия. Пусна реклами, изпрати по улиците няколко автомобила с жонгльори, фокусници, танцьори и викачи. Скоро работите на цирка потръгнаха, а в дните без представления работеха сергии със сладкиши и играчки, както и игрални автомати във фоайето. Така Дамар се сдоби с нещо като малък постоянен панаир, винаги отворен за онези с излишна монета в джоба.
Главната атракция на цирка бяха двама изпълнители – Танцуващата на въже и Човекът на небето. Техните номера не се изпълняваха вътре в цирка. На площада, където се издигаше шатрата, бяха опънати въжета. Едното – над самия площад, другото – от върха на шатрата до кулата на Главния замък, който вече се беше превърнал в емблема на Дамар. Собственикът на замъка отдавна не го посещаваше, но изправно плащаше на слугите, които го поддържаха обитаем и в добро състояние.
Тя танцуваше сред облаците с лекота, сякаш стъпваше по твърда земя. А той сякаш бе роден да живее там горе – ходеше по въжето като по широк булевард. Можеше да прави всичко върху него. При това неговото въже беше много по-тънко от онова, на което тя танцуваше. Разбира се, зрителите не забелязваха такива подробности. Те обожаваха и двамата. Възхищаваха се еднакво на ярките, развети парчета плат от роклята на Танцуващата на въже и на неговия грациозен силует, очертан на фона на нощното небе.
Той беше убеден, че я обича повече от всички, но как би могъл да измери това? Вероятно я обожаваха всички, които я бяха виждали. Лешниковите ѝ очи гледаха така, сякаш проникваха отвъд човека, съзирайки родния му свят, откъдето бе дошъл. Красива ли беше? По-скоро – неустоимо очарователна. Да, имаше много красавици, но Роксана, да, Роксана – това тежко, разкошно име някак си подхождаше на ефирната въздушна танцьорка – цялата сякаш сияеше с някаква неземна светлина, светлината на онази невиждана страна, където всеки се чувства у дома си.
Заради тази светлина, която излъчваше, момичето изглеждаше сияйно, въпреки гарвановочерната коса, изразителните тъмни вежди и гъстите мигли.
Мъжете я гледаха като рядък деликатес и мнозина ѝ предлагаха да стане тяхна издържанка. На Олаф – така се казваше въжеиграчът – му допадаше фактът, че тя отхвърляше тези предложения, предпочитайки скромната стаичка в цирка и общата маса с другите артисти. Директорът на цирка не се отнасяше зле с артистите, но и не ги глезеше. Така че, работейки в цирка, човек можеше да си позволи да наеме стая, да се храни прилично и да се облича прилично. Имаше дори премии и подаръци за празниците, но беше невъзможно да забогатее. Междувременно, работите на цирка вървяха отлично, а самият господин Порт ставаше все по-заможен.
«Какво би струвал циркът ти без мен и Роксана?» – помисли си презрително Олаф и се отправи да провери стълбите към въжетата за вечерното представление.
ХХХХ
Роксана си тананикаше тихичко, повтаряйки стъпките. Едно, две, завъртане, наклон, скок, завъртане, едно-две, едно-две-три. «Ей, виж как в небето той рисува дъги, като птица е волен, като въздух е лек, само земята го чака.» Господин Порт седеше на широк и здрав стол – всички столове в цирка, с изключение на тези за зрителите, бяха такива, за да могат да поберат внушителната му фигура. Кафявите му очи светеха, придобили почти зеленикав, хищнически блясък от алчно желание. Роксана стрелна Порт с лешниковия си поглед и се усмихна. Директорът, неприучен да се усмихва, едва помръдна вялите си устни в опит за отговор.
ХХХХ
Това беше едно от най-зрелищните представления. Олаф беше в стихията си. Изящен и уверен, той се движеше по тънкото въже като по широк булевард – пиеше чай, седеше на стол балансиращ на един крак, четеше книга, правеше задно салто, дори караше колело. Роксана изпълняваше обичайния си танц, но публиката не жадуваше за нови трикове от нея – всеки път зрителите бяха омагьосани от ярките парчета плат, които се издигаха във въздуха като езици вълшебен пламък. И тогава, неочаквано, тя скочи от своето въже на другото – въжето на Олаф. Тълпата ахна уплашено.
Директорът се втурна натам, изпращайки силните мъже и акробатите да я хванат, да не допуснат танцьорката да се разбие. А Роксана летеше, свила единия крак и изпънала другия, после грациозно се спусна на въжето и продължи да танцува, сякаш нищо не се бе случило.
Олаф, който наблюдаваше танца отгоре, без да е слязъл от въжето след своя номер, също се устреми към нея, естествено, обзет от страх. Роксана му се усмихна лъчезарно и прошепна: «Танцувай».
Зрителите бяха в екстаз от ужас на удоволствие. След представлението уважаваните граждани не пускаха господин Порт, стискаха му ръката, отрупваха го с покани за обеди. Директорът кимаше, мъчейки се да се усмихва, и отговаряше на хитрите проницателни намеци, че уж знаел всичко предварително. «Не бива така да се плашат гражданите», казваха му. «А ако на някого сърцето не издържи?»
Клаус сдържано и учтиво отклоняваше поканите.
– Какво правиш, по дяволите?! – изрева директорът към Роксана, най-сетне освободил се от тълпата и нахлул в цирка си.
Роксана стоеше заобиколена от останалите артисти, които възклицаваха възторжено, поздравяваха я и споделяха впечатленията си. Директорът я сграбчи за ръката при рамото със здравата си лапа. И едва тогава осъзна колко крехка е костицата на момичето. Той леко отпусна хватката си, уплашен, че ако тя се дръпне, би могъл да ѝ счупи ръката.
– Изкарвам си хляба – отвърна танцьорката, впила поглед в директора.
Този омагьосващ поглед обикновено караше директора да се смущава. Но сега той беше прекалено уплашен за нея, за да се притесни.
– Ти! Ти си моя собственост! И нямаш право да рискуваш живота си! – изрева отново директорът, неспособен да овладее вълнението и страха си. – Имаш договор, забрави ли?!
Роксана леко потрепери, сякаш златисти искри пробягаха по кожата ѝ.
– Помня – отвърна тя тихо. – Това, разбира се, беше неочаквано, но дълго тренирах и бях напълно уверена в способностите си.
– Защо не предупреди?! Там нямаше никаква осигуровка, нищо! – продължаваше да крещи директорът. Нещо стискаше гласа му, закъснелият страх никак не искаше да си отиде.
– Не успях. Не бях сигурна, че ще го направя днес. Но моментът беше идеален… – Роксана се усмихваше, привидно спокойна, но златистите искрици – вероятно от блестящите пайети по роклята и косата ѝ – проблясваха неспирно, издавайки, че момичето всъщност трепери.
– Не смей! Повече не смей да правиш така! – ръмжеше директорът, все още разтреперан от гняв и страх.
– Но днес спечелихме толкова много! – възкликна радостно Роксана, сякаш не забелязваше бурята в очите му.
– Не!.. – започна директорът, но развълнуваните артисти го прекъснаха, бързайки да подкрепят момичето.
– Господин Порт, не ѝ се сърдете – намеси се илюзионистката, красивата сестра от тройката сиамски близнаци, докосвайки леко ръката на директора. – Роксана винаги знае какво прави. Ние я познаваме добре. Хайде да отпразнуваме! Днес имаме повод за истински пир!
Клаус Порт погледна към Роксана. Тя го гледаше право в очите – внимателно, но без следа от разкаяние. Той въздъхна тежко и пусна ръката ѝ.
– Да не се повтаря… – изръмжа той, заканително размахвайки пръст. После забеляза Олаф, стисна му ръката с неочаквана сила и бързо се скри в кабинета си.
Олаф също изгаряше от желание да се нахвърли с викове върху Роксана. Но осъзна, че щеше да повтори същите думи като директора, само дето фразата за собствеността трябваше да се замени. С… «любима», може би?
А момичето вече бе обградено от въодушевените артисти на цирка. Те я поведоха към столовата, обсипвайки я с въпроси, споделяйки възторжените си впечатления – с една дума, веселяха се, както подобава в цирка.
– Кутх! – извика рязко Клаус, подавайки глава от кабинета си.
Кутх беше дясната ръка на директора. Управител. Мълчалив и с дарбата да остава незабележим. Злите езици шушукаха, че е личен убиец, решаващ проблемите на Порт с престъпни методи. Добрите твърдяха, че е сирак, приютен от Порт, превърнал се в син за директора. Висок, як и много строен. Притежаваше ненатрапчива, но изключително елегантна красота.
Кутх се материализира мигновено, сякаш изникнал от въздуха, и безшумно прекрачи прага на кабинета.
Господин Порт уморено разтри лицето си с длани.
– Следи я, да не ѝ се случи нищо, разбираш ли?! – последната дума Порт изкрещя с неприкрито отчаяние.
Кутх отговори само с едва забележимо кимване.
– А ако се беше разбила? – попита Клаус, гласът му трепереше от смесица от гняв и страх.
– Нямаше да се разбие – Кутх се отпусна небрежно на дивана. – Аз бях там.
– Ти знаеше ли, че ще скочи? Тази луда глава, напълно безразсъдна!
– Не, не знаех. Но в момента, в който скочи, бях нащрек. Ако беше паднала, щях да я хвана. Не се тревожи.
– А ако… ако имаш някакви други задължения? А тя пак хрумне нещо безумно?
– Нямам никакви други задължения, освен твоите, Клаус – усмихна се Кутх с едва доловима топлина в гласа.
Клаус също се усмихна – объркано, но с благодарност. Той дълбоко въздъхна, сякаш се опитваше да издиша цялото натрупано безпокойство. Кутх одобрително и бавно кимаше, без да откъсва поглед от него.
ХХХХ
Утрото грейна светло и слънчево. Денят обещаваше да бъде ясен и сух. Площадът ухаеше на свежи цветя – момичетата-търговки бяха излезли с табли, отрупани с пъстри букетчета. Времето се влачеше с приятна, почти осезаема бавност, изпълвайки сърцето с очакване. Работниците в цирка методично проверяваха механизмите и апаратите, подготвяйки се за поредния ден на чудеса.
Олаф се мъчеше лениво да улови остатъците от съня си, но те се изплъзваха от паметта му като вода през пръсти. Въпреки това настроението му беше приповдигнато. Той прекрачи прага на шатрата през служебния вход и внезапно се вкамени. Роксана се измъкна крадешком от спалнята на Порт, притискайки към гърдите си вързоп дрехи. Красавицата обходи коридора с бърз поглед, очевидно не откривайки нищо достойно за вниманието на лешниковите си очи, и се шмугна зад вратата на малката си стая.
– Олаф, здравей! Колкото рано си днес! – възкликна дресьорката Мили с широка усмивка. – Ела, помогни ми да изнесем тумбата на сцената.
Олаф се опита да изкриви устните си в подобие на усмивка, но лицето му остана вкаменено като маска. Той само кимна и тръгна механично след дресьорката. Мили, сякаш не забелязваща напрежението му, чуруликаше безспир – докато вървяха към склада, докато взимаха тумбата, и дори когато Олаф я носеше с видимо усилие към сцената.
– Ето така, чудесно. Благодаря ти, – одобрително кимна Мили.
Олаф се изправи, опитвайки се да прогони болката в мускулите си. Погледът му неволно се спря на седалките, където директорът Порт и Роксана бяха потънали в разговор. Роксана изглеждаше смутена, почти засрамена, макар да полагаше видими усилия да запази достойнство. Порт ѝ говореше нещо с циничен, безизразен тон. Дебелото му лице оставаше непроницаемо, без следа от каквато и да било емоция.
– Щастливците – дочу Олаф и, трепвайки, обърна учуден поглед към Мили.
– Казвам за онези млади, щастливците – поясни тя, кимвайки с глава към изхода на сцената. В прохода се мярна силуетът на млада двойка, която се отдалечаваше към ослепителното слънце навън.
Олаф отново се опита да се усмихне, но не се успя. Погледът му неволно се върна към Порт и Роксана.
– Е, гледай — не гледай, ама Роксана скоро ще стане собственица на цирка – продължи Мили без злоба, дори с нотка на възхищение. – Порт нали обича сладичкото, виж какъв корем е отгледал. А нашата Роксана не е вчерашна. По-добре да харчиш пари, отколкото да ги печелиш с пот на челото, нали?
Мили се изкиска, очевидно доволна от своята находчива забележка.
Олаф се облегна на стената, чувствайки как земята се изплъзва изпод краката му. Изведнъж въздухът в шатрата стана непоносимо задушен. Трябваше да излезе. На въздух. Да тръгне нанякъде, след онази щастлива двойка, която бе зърнал преди малко. Той се отлепи от стената и направи несигурна крачка към изхода. И в този момент, макар да не го виждаше, макар да беше с гръб, той го усети, той със сигурност знаеше, защото в сърцето му прободе така, както можеше да прободе само в този случай, че Роксана се наведе към Порт и прилепи своите стегнати и свежи, желани устни към вялите и тънки устни на собственика на цирка.
ХХХХ
Той се опитваше да я забрави. Търсеше утеха в чужди страни, в чужди прегръдки. Напусна цирка още същия ден, а Клаус Порт не направи опит да го задържи. Очевидно разбираше. Очевидно знаеше за чувствата на Олаф и му беше изгодно младият строен въжеиграч да изчезне от живота им. Директорът се разплати честно с него и дори му даде щедра премия – сякаш плащаше за болката му.
ХХХХ
Понякога Олаф се измъчваше от чувство за вина, че е оставил Роксана в мазни лапите на директор. Но какво всъщност можеше да ѝ предложи? Да избягат заедно? Да се превърнат в улични артисти, изпълняващи на площадите? Да живеят в постоянен страх от стражата, защото нямат разрешение? Ако тя е предпочела сигурността на цирка, може би просто се е уморила от несигурния живот на артист.
Но съдбата се усмихна на Олаф. Вместо да постъпи в друг цирк, той се озова в съседното планинско кралство, където започна работа по изграждането на грандиозен парк за развлечения. Безстрашието му пред височините се оказа безценно – благодарение на неговия талант и опит, кралството се сдоби с впечатляващ лифт, свързващ величествения замък на планинския връх с живописната долина в подножието. Младата принцеса, сестра на краля, беше във възторг от новата придобивка. А щастието на принцесата означаваше и благоволението на краля.
Скоро Олаф се издигна до престижната позиция на чиновник в министерството на строителството. Длъжността му беше не просто административна, а истински творческа – трябваше да измисля интересни начини да направи планинското кралство още по-прекрасно и привлекателно за жители и посетители.
На пръв поглед животът на Олаф беше станал завиден. Но този живот не му носеше радост. Където и да отидеше, каквото и да правеше, лешниковият поглед на Роксана го преследваше неотлъчно, запечатан в паметта му като неизличим спомен.
Години се изнизаха, но нямаше ден, в който Олаф да не мисли за Роксана. И това не бяха просто носталгични размисли – с времето той се беше научил да мисли рационално. Постоянно кроеше планове как да я измъкне от лапите на Порт. Жадно поглъщаше всяка новина от съседното, някога родно за него кралство. Знаеше, че Роксана все още изпълнява в цирка, но сега танцуваше на кълбо вместо на въже високо в небето. Номерът ѝ може би беше не по-малко зрелищен, но определено по-малко опасен.
В съзнанието му се оформи решение – ще се върне. Не какъв да е, а богат и уважаван мъж. Ще ѝ предложи нов живот, далеч от Порт и цирка. Олаф не се страхуваше от отказ. В неговите очи истинският му съперник не беше самият Клаус Порт, а неговото богатство. Сега, когато разполагаше със собствено състояние, Олаф вярваше, че най-накрая има шанс да спечели сърцето на Роксана.
ХХХХ
– Господин Онеорт, за нас е чест, че избрахте именно нашия хотел – произнесе собственикът на хотела с раболепна усмивка, покланяйки се дълбоко.
Олаф го наблюдаваше с леко недоумение. Нима този човек не го разпозна? Та нали тук, на същото това място, той някога наемаше скромна стаичка на покрива.
Завръщането на Олаф в Дамар беше триумфално. Пристигна със собствен крилат автомобил, веднага нае личен помощник и състави натоварено разписание за престоя си. Сега вече не беше онзи беден артист, а уважаван съветник на самия крал Сарем. Всички видни личности в Дамар жадуваха за среща с него. Дори от далечен Теоран пристигаха важни особи, привлечени от славата му.
Олаф кимна разсеяно на хотелиера и се отправи към апартамента си – разбира се, най-луксозният в целия хотел. Влизайки, забеляза елегантно подредена маса и изискана картичка, адресирана до него. С изтънчени фрази го молеха да окаже честта да приеме «скромния приветствен подарък».
Олаф се настани край масата и се взря през прозореца, с надежда да зърне силуета на Роксана сред минувачите. Но разумът му подсказваше, че е малко вероятно да я срещне в този тих жилищен квартал.
Не можеше да остане на място. Копнежът да я види го изгаряше отвътре. За миг в съзнанието му проблесна шеметната идея да се измъкне през прозореца като в младежките му години. Но съветникът Онеорт бързо потисна този порив и напусна стаята по подобаващ начин – през вратата.
Крачейки по улиците на Дамар, Олаф осъзна колко много се е променил градът – или може би той самият – през изминалите години. Сега го възприемаше от съвсем различен поглед. Сега беше богат и сякаш вървеше и виждаше в друг пласт. Забелязваше как младите жени, които срещаше, му се усмихват свенливо и го поглеждат с нескрито възхищение. Олаф винаги е бил привлекателен мъж, но едва сега започна да обръща внимание на това. В ума му се прокрадна мисълта, че може би го гледат заради елегантните му дрехи и очевидното му благосъстояние.
Олаф се опита да зърне бедните, онези от другата страна на живота, но по някаква причина не се виждаха, сякаш от този пласт, пласта на богатите, ги нямаше. Той се замисли: може би светът е такъв, защото богатите са заслепени за съдбата на бедните?
Краката му го поведоха към цирка. Наближаваше време за дневното представление. Олаф пристъпи към касата да купи билет. Момичето зад гишето беше ново лице – не го позна, пък и той не я познаваше. «Може би така е по-добре», помисли си Олаф, прекрачвайки прага на цирка.
Циркът се беше променил съвсем малко, като стара играчка, за която грижливо са се грижили. Нови седалки примамваха зрителите, сцената блестеше от чистота, а завесите грееха с по-ярки багри. Но душата на цирка си оставаше същата. Дори уханието – смесица от пясък, топъл карамел и желязо – не се беше променило, връхлитайки го с вълна от спомени.
Олаф се настани в ложата, стиснал в ръка най-скъпия билет. Някога бе сядал тук като артист, когато имаше свободни места, но сега за пръв път заемаше това кресло като истински зрител. Сега знаеше, че няма да го изгонят, дори да пристигнат закъснели знатни господа.
Представлението се разгръщаше като пъстър калейдоскоп пред очите му, но сърцето на Олаф тръпнеше в очакване на Роксана. Беше дочул, че тя ще изпълнява, но първата част отмина без нея. Неспокоен, той се измъкна във фоайето с надежда да я зърне.
Изведнъж до ушите му достигна познат глас — гласът на Кутх, който сякаш не бе остарял и с ден:
– Е, птиченце, искаш ли?
– Искам. – чу той гласа на Роксана, същия, мек и кадифен, но съвсем не нисък. Същият, от който сърцето му така се вълнуваше
Олаф се обърна рязко и видя как Кутх изважда близалка от устата си и я подава на младо момиче. То я грабна с детинска жадност и веднага я пъхна в устата си. Кутх се отдалечи с лека усмивка.
Олаф трескаво търсеше с поглед собственичката на познатия глас и изведнъж се сблъска с чифт лешникови очи. Но лицето беше друго — строго красиво, но младо. Нейната дъщеря. Дъщерята на Роксана. От Порт. Момичето го разглеждаше с нескрито любопитство. До нея стоеше строен младеж, който се обърна да види обекта на вниманието ѝ. И в неговите очи Олаф видя същия лешников блясък. Нейният син. От Порт.
– Здравейте – усмихна се широко младежът и махна приятелски с ръка към Олаф. – Търсите ли някого?
Олаф, замаян от откритието, само поклати глава и бързо се стопи сред пъстрата тълпа от гости на цирка.
ХХ
Олаф се върна в залата с туптящо сърце. Втората част на представлението започна. Най-после обявиха Роксана. Сега тя не танцуваше високо на въже, а грациозно се движеше върху огромно кълбо. Олаф затаи дъх – тя сякаш бе станала още по-прекрасна, разцъфнала като рядък цвят.
Движенията ѝ излъчваха увереност и плавност. Танцът ѝ вече не примамваше зрителите да я последват, не обещаваше далечни чудеса. Вместо това, тя сякаш разказваше история – история за красотата на настоящия момент. Ако някога младата Роксана бе подканвала всички да търсят щастието високо в небесата, казала, че щастието е някъде там, в небето, трябва само да вдигнеш глава, трябва само да полетиш, сега зрялата Роксана показваше, къде се крият красотата и щастието тук, наблизо.
За миг на Олаф му се стори, че тя го вижда, че му се усмихва лично. Сърцето му подскочи, преди да си спомни – това бе стар цирков трик. Звездите на арената умееха да карат всеки зрител да се чувства специален, сякаш изпълнението е само за него.
«Ще те спася», помисли си Олаф.
След представлението Олаф се запъти към задкулисието. Но пътят му бе препречен от непознат охранител.
– Съжалявам, господине, но тук е забранено за посетители – изрече охранителят с равен глас. – Нека артистите си починат.
– Аз съм Олаф Онеорте – възрази той, – Човекът на небето. Някога работех тук.
Охранителят повдигна вежда:
– Разбирам, но сега вече не сте част от трупата, нали?
В този момент иззад ъгъла се показа познато лице:
– Олаф? Ти ли си наистина? – възкликна Мили с широка усмивка. – Мелик, пусни го! Той е от нашите. Олаф!
Дресьорката се втурна към него и го прегърна силно, сякаш прегръщаше отдавна изгубен брат. После се отдръпна за миг, оглеждайки го от глава до пети, и отново го притисна, този път за раменете.
– Ела – каза тя, повеждайки го навътре, — Ще поговорим, както трябва.
ХХХХ
Нощта се проточи безкрайно за Олаф. Сън не идваше, а мислите му се въртяха в омагьосан кръг – как да спаси Роксана? Да отиде просто така и да ѝ предложи да избяга с него? Не, това би било безумие. Не, тя почти не го познава. Как би могла да му се довери след всичко, което е преживяла с онзи отвратителен Порт? Трябва да направи нещо благородно, нещо такова, че тя да разбере, че с него ще й бъде по-добре.
Докато се въртеше в леглото, спомените от разговорите със старите циркови другари изплуваха в съзнанието му:
«Нали ти казах – прозвуча гласът на Мили в ума му, – Роксана не е вчерашна. Виж я сега как управлява цирка.»
А после думите на Шапур, усмихнатия клоун:
«Но знаеш ли, тя изобщо не се е променила. Все така скромна. Представяш ли си, семейство Порт живеят тук, с нас – и Клаус, и Роксана, и Кутх, и дечицата им.»
«Е, трябва да се признае – съгласи се Мили, – но този Кутх… Ах, направо тръпки ме побиват! Такива неща се носят за него… Няма да се учудя, ако…»
«Мили, стига! – прекъсна я рязко Кадамея, жената-змия. – Престани да повтаряш тези пазарски клюки. Знам, че мнозина шушукат, че уж Роксана изневерявала на Клаус с красавеца Кутх, но това са празни приказки. Всъщност, съмнявам се, че Кутх изобщо поглежда към жените.»
Дорган, силният мъж, се разсмя гръмогласно:
«Че какво, да не би според теб Клаус да мами Роксана с него?»
Кадамея поклати глава с тайнствена усмивка:
«Не, по-скоро смятам, че Кутх си има вземане-даване с тъмни сили.»
Мили закима енергично, сякаш тази мисъл ѝ допадаше повече от всички останали.
Олаф отхвърли тези клюки като есенни листа, отказвайки да повярва и за миг. Неговата Роксана не би могла да постъпи така. Освен ако… Освен ако Порт не е такъв извратеняк, че… юмруците на Олаф неволно се свиха.
«Утре», реши той, «Ще говоря с нея още утре».
ХХХХ
Олаф се разхождаше по пъстрия пазар, потопен в шумната симфония на градския живот. Навсякъде около него кипеше веселие – хората се смееха, пазаряха се с ентусиазъм, радваха се на дребни удоволствия. Само тук-там се мяркаше по някое тъжно лице.
А в гърдите на Олаф бушуваше буря. Всеки миг му се искаше да нададе вик, да разтърси тези безгрижни хора и да ги попита: «Как можете да се радвате? Как можете просто да живеете своя живот, когато невинната Роксана страда в лапите на Порт?»
Изведнъж сърцето му замря, а после заби лудо. Тя. Роксана, заедно с две деца, избираше сладкиши от пъстрата сергия. Олаф се приближи.
– Здравей – промълви той, гласът му едва доловим.
– Здравей, Олаф – усмихна се Роксана. Същата усмивка, която помнеше. Която никога не бе забравял. – Чух, че си се върнал. В цирка не се говори за друго. Изглежда животът ти е потръгнал, а?
– Да – отвърна той, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си. – А ти… как си?
– Прекрасно – грейна Роксана, очите ѝ светнаха с топлина. – Нека те запозная с моите съкровища – Хумар и Ирам.
Децата впериха очи в него, любопитството им почти осезаемо.
– Видях ви вчера в цирка – промълви Ирам с плаха усмивка.
– Да, и аз ви забелязах – отвърна Олаф, поглеждайки към децата. – Разпознах ви. По очите.
Роксана се усмихна гордо, майчинска нежност озари лицето ѝ.
– Да, това са гените на моя род. Силни са – тя нежно прокара пръсти през косата на Ирам.
Хумар не откъсваше поглед от Олаф. В очите ѝ се четеше странна смесица от възхищение и сдържаност, сякаш знаеше за него тайна, скрита дори от самия него.
Олаф преглътна, събирайки смелост:
– Роксана, бих искал да поговорим. Важно е… всъщност, затова дойдох.
– О! – изненадата в гласа ѝ бе примесена с любопитство. – Добре, защо не? Имам малко свободно време. Да седнем някъде?
– Да – кимна Олаф, оглеждайки се. – Само… нека е някъде по-спокойно. Където има по-малко хора.
– Знам подходящо място – Роксана кимна към близката дърворезбована врата. – В чайната обикновено са само старците на Дамара. Пък и чаят им е превъзходен. – Обръщайки се към децата, тя добави с мек глас: – Хайде, деца, идете да се повеселите на атракционите. Аз ще бъда в чайната.
– Добре, мамо – отвърна Ирам послушно, хващайки ръката на сестра си. Докато се отдалечаваха, Хумар шепнеше нещо развълнувано на брат си, хвърляйки любопитни погледи към Олаф.
Двамата влязоха в чайната и се настаниха на малка масичка в уютен ъгъл. Ароматен дим се виеше над чашите им, ту сливайки се, ту разделяйки се в причудлив танц – точно както някога те двамата. В небето.
– Прекрасни деца имаш – промълви Олаф с лека усмивка, опитвайки се да разчупи напрежението.
– Да, наистина са чудесни – отвърна Роксана, после го погледна изпитателно. – И така, слушам те. Какво искаше да ми кажеш?
– Роксана, аз… – Олаф преглътна тежко, събирайки цялата си смелост. – Завърнах се заради теб. Знам, че някога и двамата бяхме бедни. Разбирам защо си се омъжила за Порт – за да избегнеш нуждата. Но сега… сега съм богат, може би дори по-заможен от Порт. – Той я погледна в очите, сърцето му биеше до пръсване. – Ще дойдеш ли с мен? Обичам те, Роксана. Винаги съм те обичал. Ще вземем децата, ще се грижа за всички вас до края на дните си.
Думите се изляха от устата му като порой, изненадвайки дори самия него. Страх пропълзя в гърдите му – ами ако тя се разсмее? Ако не му повярва? А може би наистина харчи парите на Порт, докато тайно обича Кутх? Не, не, прогони той тези мисли. Не можеше да се е заблудил толкова.
Роксана леко поклати глава, изненадата се четеше в очите ѝ. Търсеше думи, с които да отговори, без да нарани чувствата му. «Ти си полудял» или «Шегуваш се, нали?» звучаха твърде идиотски, но нищо по-добро не ѝ идваше наум.
– Олаф – започна Роксана с мек, но твърд глас, – ако наистина си се върнал само заради мен, боя се, че си направил дълъг път напразно. Поласкана съм, че съм те вдъхновила да постигнеш толкова много, но аз, разбира се…
В този момент вратата на чайната се отвори и Кутх влезе, очите му обхождаха помещението, търсейки Роксана. Тя замълча за миг, после продължи:
– …няма да замина никъде. Щастлива съм тук, Олаф. Обичам съпруга си и живота, който водя. Съжалявам, ако неволно съм събудила чувства в теб. Никога не съм имала подобно намерение.
Олаф проследи погледа ѝ и видя Кутх, верния страж на Порт. Сърцето му се сви. «Ясно», помисли си той, «значи са я сплашили».
– Роксана – прошепна той, нежно докосвайки ръката ѝ, – няма от какво да се страхуваш. Нека се срещнем довечера насаме. Аз мога да те защитя, да…
– Не, Олаф – прекъсна го тя рязко, дръпвайки ръката си. – Заминавай. Нямаме за какво да говорим повече и определено няма защо да се срещаме!
С тези думи Роксана изпи чая си на едри глътки, стана и се отправи към Кутх, оставяйки Олаф сам със съкрушените му надежди.
Олаф подпря чело с длани, чувствайки се сякаш целият свят се срутва върху раменете му. Но дълбоко в сърцето си знаеше – не може да се предаде. Трябва, задължително трябва да направи нещо.
ХХХХ
Приемът в кметството блестеше с разкош и великолепие. Новоизбраният кмет, Стирен Дошер, се усмихваше широко, посрещайки скъпия си гост. Съвсем наскоро съдбата му бе подарила този шанс – старият кмет се оттегли, а жителите на Дамар повериха властта в ръцете на Стирен.
В Дамар имаше особен начин за избор на кмет. Тук не се гледаха обещания или политически връзки. Не, в този град важеше едно простичко правило – кметът става онзи, който обича Дамар най-силно. Не както в Теоран, където всеки жител трябваше да одобри кандидата. А тук бе достатъчно да обичаш града.
Затова кандидатите просто разказваха историите на своя живот – какво са направили за Дамар през годините. А жителите преценяваха всяка постъпка, всеки жест на обич към родния град. Този път везните се наклониха в полза на Дошер – той надмина съперника си с цели 10 добри дела, въпреки че бе с 10 години по-млад от него.
Всяка година жителите на Дамар претегляха любовта на своя кмет към града, сякаш измерваха златото на везни. Ако за четири последователни години делата му в полза на Дамар намаляваха, сравнени с момента при избора му, градът отваряше сърцето си за нов водач.
Дъщерята на кмета, Лилия, носеше тежко име, но притежаваше чара на нежна пролетна маргаритка. Още с появата на именития гост, тя бе омагьосана от него. Цялата вечер Лилия кръжеше около Олаф.
Приемът събра цвета на Дамар — всички уважавани личности бяха тук. Клаус Порт пристигна с Роксана, чиято красота караше цветята да бледнеят от завист. Дори загадъчният Кутх, обикновено държащ се в сянка, се оказа сред поканените.
Стирен, с блясък в очите на жаден за знания ученик, засипваше Олаф с въпроси. Разпитваше за живота в кралство на Сарем, жадуваше да научи за последните технически чудеса, възхищаваше се на инженерната мисъл на госта. Накрая, с хитра усмивка, той предложи на Олаф да остане в Дамар, обещавайки му същата длъжност, но с по-тлъста кесия.
На богато отрупаната маса, Олаф седеше точно срещу Роксана, сякаш съдбата се подиграваше с него. Стирен, с очи, блестящи от ентусиазъм, започна да споделя мечтите си за бъдещето на Дамар.
– Ех, представете си само! – възкликна той с глас, изпълнен с копнеж. – Ако можехме да прехвърлим мост над Черната Пропаст, право към Драконовите планини! Дамар би разцъфнал като вълшебна градина!
Клаус Порт, чието лице остана безизразно като каменна маска, отвърна с равен глас:
– Не може да се строи мост над Черната Пропаст. Това не е просто опасно, а е почти невъзможно. – Той поклати глава. – Помислете само колко трудности ни очакват. Трябва да обиколим половината кралство, да се катерим по непристъпни планини, само за да започнем строежа. А как ще доставяме материалите? Не, това е не само скъпо и ненужно, но и безразсъдно опасно. Колко живота ще погълне Черната Пропаст, преди да завършим? И дори да успеем, какво ще правим после с непроходимите Драконови планини?
Роксана седеше мълчаливо, с поглед, блуждаещ някъде в далечината. На пръв поглед изглеждаше отегчена, но Олаф забеляза нещо повече в изражението ѝ. Може би… неудобство? Да, тя се чувстваше неловко заради съпруга си, който с хладния си реализъм толково скучно погребваше мечтите за развитие на града.
Изведнъж, сякаш озарен от внезапно вдъхновение, Олаф се изправи леко в стола си. Очите му блеснаха с идея, която можеше да промени всичко.
– Имам решение – произнесе той, опитвайки се да звучи спокойно, въпреки вълнението, бушуващо в гърдите му. – Бих могъл да пренеса жив корен в Драконовите планини. По въже, опънато над пропастта. – Той се усмихна леко, спомняйки си предишните си подвизи. – При Сарем съм го правил многократно. Ако успеем да опънем въже, останалото е лесно.
Олаф направи кратка пауза, давайки възможност на думите му да потънат, преди да продължи:
– А след това, можем да се построим цяла система от живи мостове, простираща се из Драконовите планини. И да се използваме преки пътища.
Живият корен – чудото на Теоран, спасението за цялото кралство. Достатъчно бе да се положи от двата края, и той, сякаш воден от невидима магия, израстваше, сплитайки се в здрав, жив мост. По него можеха да минават не само хора, но и да се превозва тежка техника. А ако бе нужно, върху живия мост можеше да се издигне и каменен.
Очите на Стирен светнаха с надежда, Клаус и Кутх си размениха бързи, напрегнати погледи. Лилия, омаяна от идеята, избухна в радостен смях и започна да ръкопляска ентусиазирано. Олаф, къпещ се в лъчите на всеобщото възхищение, продължи да разказва за въжената линия, която бе създал за принцесата при Сарем.
Но въпреки всеобщия възторг, погледът му неволно се връщаше към Роксана. Той жадуваше да види в очите ѝ одобрение, възхищение, може би дори искрица от чувства. Ала красавицата сякаш не обръщаше никакво внимание на изящното решение, което Олаф бе измислил за броени минути.
Чувствайки как разочарованието и ревността се надигат в гърдите му, Олаф не се сдържа:
– А ти, Роксана? Какво мислиш? – попита той, опитвайки се да прикрие язвителността в гласа си.
– О, нашата прекрасна Роксана несъмнено ще застане зад мнението на съпруга си, както винаги – засмя се Стирен с лека насмешка, махвайки небрежно с ръка.
Роксана, чиито очи за миг проблеснаха с нещо неразгадаемо, отвърна с привидно спокоен глас:
– Напълно си прав, господин кмете. – Тя погледна към Клаус с лека усмивка. – Щом съпругът ми смята, че това начинание е прекалено скъпо и ненужно, бих посъветвала всички ни да се вслушаме в мъдростта му.
Стирен, чието въодушевление не можеше да бъде така лесно потушено, продължи разпалено:
– Но помислете само! Господин Онеорте предлага да изградим цяла система от мостове. – Очите му блестяха от вълнение. – Това ще промени всичко! Цената на превозите към и от Дамар ще падне драстично. Стоките ще поевтинеят, а хората… о, хората ни ще забогатеят!
Клаус, запазвайки спокойното си изражение, отвърна с глас, в който се долавяше нотка на предупреждение:
– Не забравяйте, че според древните документи, Драконовите планини са отделна страна. Кой знае кога истинските им собственици ще решат да ни изгонят, заедно с нашите мостове?
– Хайде де, Клаус! – възкликна Стирен, махвайки нетърпеливо с ръка. – Тези документи са толкова стари, че са се разпаднали още при предишната династия. Всеки, който е стъпвал в Драконовите планини, знае, че те са пусти и безлюдни. – Той се обърна към Олаф с грейнало лице. – Решено, господин Онеорте! Аз ще се погрижа за въжето, а вие – за живия корен. И ако успеете… – очите му заблестяха, – поискайте каквато награда пожелаете!
Олаф се усмихна многозначително, хвърляйки бърз поглед към Роксана:
– Каквато и да пожелавам?
Но Роксана не вдигна очи, сякаш внезапно бе намерила нещо изключително интересно в чинията си и гледаше там със своите лешникови очи.
– Всичко, което е по силите ми! – обеща тържествено кметът, усмивката му широка и искрена.
Олаф почувства как сърцето му се изпълва с надежда. Може би това бе шансът му да се отърве от Порт веднъж завинаги.
– И кога ще осъществим този смел план? – попита Стирен с деловит тон, готов да започне на момента.
– Веднага щом опънете въжето – отвърна Олаф, чувствайки как жега започва да тече във вените му.
– Чудесно! Решено тогава! – провъзгласи кметът, удряйки леко по масата.
ХХХХ
На вратата се почука и след кратко «Влезте», в стаята пристъпи младо момче-ездач от цирка.
– Господин Порт ме изпрати с послание – момчето подаде писмо на Олаф с леко треперещи ръце. – Устно ми нареди да ви предам, че ви кани тази вечер в десет часа за разговор. Да изчакам ли отговор, господине?
– Ще дойда – отвърна Олаф без колебание. Той извади лъскава монета, подаде я на момчето и кимна към вратата.
– Благодаря ви, господине! – възкликна радостно хлапето, стискайки монетата в юмрук, и изхвърча навън с лека стъпка.
Олаф разгъна писмото. В него Клаус Порт с изискана учтивост молеше господин Онеорте да го удостои с посещение, за да обсъдят въпрос от изключителна важност – не само за тях двамата, но и за целия Дамар. Олаф се усмихна горчиво. Сякаш на Дамар му пука за тяхното съперничество.
През целия ден и вечерта Олаф репетираше наум предстоящия разговор. Заставаше пред огледалото, упражнявайки се в уверени пози, изпробвайки различни изражения – ту с презрителен поглед, ту с надменна усмивка.
ХХХХ
– Учудваш ли се на поканата ми? – усмихна се Клаус с лека ирония, когато Кутх въведе младия мъж в кабинета. – Нали мислиш, че ще се опитам да те подкупя или измамя?
Двамата се настаниха на кръглата маса за посетители, а Кутх безшумно се стопи в сенките на стаята.
Олаф впи поглед в директора на цирка, очите му блестяха с смесица от любопитство и предизвикателство.
– Съвсем не – продължи Клаус, облягайки се назад в стола си. – Нямам нито злоба, нито досада към теб. Напротив, разбирам те напълно. Кой не би те разбрал? – Той направи пауза, сякаш претегляйки думите си. – Но искам да ти разкажа нещо, може би и ти ще ме разбереш. И няма да правиш безполезни неща.
Клаус се наведе напред, гласът му стана по-тих и настоятелен:
– Ти си млад, красив, талантлив. Богат си, кариерата ти върви нагоре. Имаш толкова много и можеш да постигнеш още повече. Искам да си заминеш, Олаф. Но не защото се страхувам, че можеш да ми попречиш. Искам го заради теб самия. И заради Дамар.
Клаус въздъхна дълбоко, очите му се замъглиха, сякаш виждаше нещо отвъд стените на стаята.
– Нашето кралство, – започна той тихо, – не е случайно отделено от Драконовите планини. Да, има пътища през Черната пропаст, но само там, където е позволено, където е нужно.
Той поклати глава с тъга.
– В Дамар не може да се строи път просто така. Кметът е млад, жаден за слава. Добър човек е, но неопитен. Не знае истината за нашия свят. И това е наша вина – не намерихме смелост да му кажем. Черната пропаст, тя е като отворена рана в сърцето на кралството. Там се стича цялото зло, всички тъмни мисли и дела на нашето кралство. Можем да строим мостове и пътища през нея само с благословията на господарите на Драконовите планини.
Очите му срещнаха тези на Олаф, пълни с старото знание.
– Отвъд е страната на драконите. Не просто диви земи, а забранено царство, където не всеки може да отиде. Заобикаляме го не от страх от трудности или разходи. Не всеки може да пристъпи там. Само където драконите позволяват, имаме пътища – дар от техните благородство и доброта. Злото в Черната пропаст е нашето собствено зло. То ни пречи да се слеем с царството на драконите. Трябва да го премахнем, само тогава пропастта ще изчезне. Но не можеш просто да я прекосиш по въже. Особено не и с гняв в сърцето си.
Олаф слушаше мълчаливо, но очите му не можеха да скрият смесица от неприязън, презрение и едва сдържан гняв. Въпреки бушуващите в него емоции, младият мъж не прекъсваше Клаус, сякаш решен да изслуша всяка дума. Директорът въздъхна тежко и продължи:
– Ще ти разкажа как се случи всичко. Ако успееш да ме разбереш, ако гневът в сърцето ти се уталожи… дори тогава не бих те посъветвал да прекосяваш Черната Пропаст. Но поне ще имаш шанс да се върнеш жив. Иначе… Иначе Пропастта ще те погълне.
Порт кимна тежко, сякаш в потвърждение на собствените си думи, после продължи:
– Знам какво си мислиш. Че съм я купил, принудил, сплашил. Но истината е съвсем различна. Тя сама дойде при мен. – Той се засмя малко горчиво, но скромно щастливо. – Отначало не повярвах. Помислих си, че просто иска пари. Предложих ѝ да я издържам, но при едно условие – да не ме унижава, да не се опитва да ме лъже, да ме убеждава, че… че изпитва нещо към мен.
– Казах ѝ тогава – продължи Клаус, гласът му натежал от спомени, – че ще ѝ наема квартира, ще плащам сметките ѝ. Че може да не излиза на арената, ако не иска. Исках само от време на време да тя идва в цирка, понякога да танцува… просто за да мога да я виждам. – Той замълча за момент. – И знаеш ли какво стана? Тя се разплака. Каза, че не ѝ трябват пари, че… отдавна ме обичала.
Клаус се засмя горчиво, прокарвайки длан по плешивата си глава.
– Разбира се, не повярвах. Изгоних я тогава.
Той погледна Олаф право в очите, сякаш търсеше разбиране.
– Сигурно си мислиш, че съм просто богаташ, който купува млади бедни красавици. – Клаус поклати глава. – Но истината е друга. Да, плащал съм на жени за любов, но само когато те са изкарвали прехраната си така. В специални заведения. – Той въздъхна тежко. – Знаеш ли колко пъти съм срещал премръзнали млади улични момичета? Канел съм ги у дома, хранел съм ги, давал съм им пари за подслон. И нито веднъж не съм се възползвал от тях.
– За какво са ми уплашени агънца в беда? – продължи Клаус, гласът му изпълнен с горчивина. – За веселба съм избирал весели и опитни, в домовете на радостта, където… има жени, на които просто това им харесва. – Той погледна Олаф право в очите. – Не ти разказвам това, за да се правя на благородник. Искам да разбереш нещо важно. Няма нищо по-унизително за един мъж от това да принуди жена към близост, която тя не желае. И ако тя търпи мъжа заради благополучие – това не е продажност. Това е нужда… и унижение за мъжа. – Той въздъхна. – Никой не иска да бъде нежелан. Ако една жена те търпи заради пари, тя непременно ще те предаде. Ще се радва на бедите ти, защото не ти ѝ трябваш, а парите. А ти… ти само ѝ пречиш да ги има. – Клаус се облегна назад. – Излиза, че купуваш враг със собствените си пари.
Олаф, който досега слушаше мълчаливо, най-накрая проговори. Гласът му беше тих, но твърд:
– Тогава я отпусни.
– Не я държа – отвърна Клаус. – Тя има своя сметка, направих я съдружник в цирка. Ако нещо ми се случи, ще бъде осигурена до края на живота си. И децата също. – Той замълча за момент, – Нещо повече ти кажа, ако тя не просто обикне някой друг, а само погледне някого с желание… не бих могъл да го понеса. Бих я освободил… бих се разделил с нея веднага.
Клаус въздъхна дълбоко, очите му се замъглиха от спомени:
– Затова, разбира се, мислех, че разбирам… Роксана не е просто красавица. Тя е рядък дар, някакво въплъщение на самото щастие. – Той погледна младия мъж с разбиране. – Ама какво ти говоря, ти знаеш това по-добре от всеки. Дори пратих Кутх да провери дали изобщо тя е човек. Да замайва главите на всички, които я видят… тук има някаква магия. – Клаус поклати глава. – Затова не исках да стоя между нея и парите. Не исках да ме намрази, да трябва да търпи ненужните ми ласки само за да има повече дрешки и лъскави джунджурии.
– Мислиш, че такива като мен не ги обичат. Но ги обичат. Обичат всякакви. – Директорът погледна младия мъж в очите. – Оказва се, че за любовта, когато е истинска, изобщо не е важно колко е стегнат коремът или колко гъста е косата.
Клаус се облегна назад, потънал в спомени:
– Роксана… тя ме измъчваше с месеци. Гледаше ме, идваше, танцуваше, докосваше ме. – Той поклати глава. – А аз? Аз се отдръпвах, опитвах се да не се сблъсквам с нея. Открих сметка на приносител и вложих там огромна сума.
Гласът му стана по-тих, почти признание:
– Не можех да я изгоня, разбираш ли? Не можех да я загубя. Исках да я виждам, поне от време на време. Аз винаги съм я обичал, както всички… ясно е защо.
Клаус въздъхна дълбоко:
– Накрая отидох при нея. Дадох ѝ чековата книжка и ѝ казах, че това са нейни пари. Да ме остави на мира. – Той се усмихна тъжно. – Тя започна да говори нещо, но не я изслушах. Просто оставих книжката и си тръгнах.
С нотка на учудване в гласа, Клаус добави:
– А тя? Тя продължи да танцува на въжето. И знаеш ли? Знаех, че не докосва сметката.
– Пратих Кутх да ѝ каже – продължи Клаус, гласът му изпълнен с нотки на объркване, – че всеки месец ще попълвам сметката. Да не се притеснява, да харчи оттам. – Той поклати глава с недоумение. – Тя му благодари. Но пак не докосна парите.
Клаус погледна Олаф, в очите му се четеше удивление:
– Не знаех какво съм направил, че този… този сукуб се е залепил за мен. – Той прокара ръка през оредялата си коса. – Ходих дори при вещиците в Теоран, но те не видяха нищо опасно над мен. А после едно момиченце… знаеш, от онези в Теоран, там става дявол знае какво… – Клаус направи пауза, търсейки правилните думи. – Тя ми каза, че една жена ме обича и че трябва да спра да я измъчвам, защото и аз я обичам. На тях няма защо да лъжат. Те и без това имат всичко.
Клаус въздъхна дълбоко:
– А аз… аз обичах само една жена. И когато се върнах, поговорихме. Реших да изслушам Роксана и… – Той изглеждаше смутен, почти засрамен. – Тя говореше, ами… какво говорят влюбените жени?
Клаус отново прокара ръка по плешивата си глава.
– Тя дойде при мен – продължи той, – и този път не я отблъснах. – Той погледна Олаф право в очите. – Не забелязах да ѝ е неприятно или да се преструва. Но се страхувах… – Клаус се усмихна горчиво. – Страхувах се, че все пак ще видя отвращение в очите ѝ. Че ще потръпне от докосванията ми. Дори го очаквах. – Той поклати глава с недоверие. – Но тръпките ѝ… те бяха от наслада.
Олаф стисна юмруци, очите му пламнаха от гняв, но той продължи да мълчи, стиснал зъби.
Клаус, сякаш не забелязвайки реакцията на младия мъж, продължи:
– Тя настояваше за близост дори когато имаше повод да откаже. Когато зачена Ирам – гласът му потрепери от емоция, – тя търсеше моята нежност и ласки. – Той въздъхна дълбоко. – Ожених се за нея. Страхувах се, че ще откаже, но тя… тя се зарадва. – Клаус поклати глава с недоумение. – Имаше всички възможности да вземе цялото имущество. Но остана с мен. Само едно поисках от нея – продължи Клаус, гласът му изпълнен с нежност и загриженост. – Да не танцува повече на въже. Страхувах се до смърт, че ще падне. – Той се усмихна леко. – Тя се съгласи без колебание. Сега танцува на кълбо. Изглежда също толкова впечатляващо, но е далеч по-безопасно.
Клаус се облегна назад, очите му се замъглиха от негово дарено щастие:
– Тя ръководи дома ни, помага ми с цирка. Дълго време не можех да повярвам на щастието си, но Роксана… тя е вярна, добра. – Той въздъхна. – Имахме и тежки времена. Веднъж в Теоран дойде пътуващ цирк и приходите ни рязко паднаха. Трябваше да храним животните, да плащаме заплати… – Клаус поклати глава. – Исках да взема заем, защото онзи път пътуващ циркът се забави тук, но Роксана ми напомни за нейната сметка. Каза, че е похарчила съвсем малко оттам и че трябва да използваме тези пари. – Той се усмихна с благодарност. – Те наистина ни спасиха.
Клаус погледна Олаф право в очите, гласът му стана сериозен:
– Ние сме щастливи, Олаф. Не си струва да рискуваш живота си. Тя няма да тръгне с теб. Тя е моя. – Той направи пауза, сякаш търсеше правилните думи. – Ти имаш всичко, за да станеш щастлив също. Така че върви и намери своето щастие. Дори да прекосиш пропастта утре, тя няма да те обикне – продължи Клаус. – Любовта… тя не идва просто така. – Той въздъхна дълбоко. – Не знам точно как идва, но всички тези приказки, че можеш да направиш едно велико дело и да заслужиш любовта – това са само приказки. – Клаус погледна младия мъж. – Любовта се заслужава всеки ден, с всяко действие. Поне така предполагам.
Той замълча за момент, сякаш претегляше думите си:
– Казах ти всичко. Ето защо не се сърдя на теб. Ти не си ми съперник, Олаф. Заминавай.
Олаф не промълви нито дума. Лицето му остана безизразно, но в очите му бушуваха емоции. Той остави чашата с вино на масата, бавно се изправи и без да поглежда назад, излезе от стаята.
Щом вратата се затвори, Кутх безшумно се материализира до Клаус. Директорът на цирка въздъхна тежко и разтърка главата си.
– Не повярва? – попита Кутх.
Клаус бавно поклати глава, очите му изпълнени с досада.
– Това е защото ти не си хубавичко пале – изрече Кутх, – а твоята Роксанка, в неговите очи, е просто уличница. – Той поклати глава с презрение. – Той си мисли, че тя би легнала за пари с някого, когото не обича. – Кутх се изсмя рязко. – Между другото, ако беше така, можеше да си избере далеч по-хубав покровител. Кой ли не е правил предложения на нашата Роксанка? Поне това можеше да щракне в тиквата на нашия герой.
Клаус въздъхна тежко:
– Носят се клюки, че тя спи с теб. Че се е омъжила за мен заради парите, а спи с теб.
Кутх се отпусна небрежно в креслото, протягайки дългите си крака. С плавно движение се пресегна към бара, взе нова чаша и си наля вино.
– Е, добре се е уредила тогава, нали? – отбеляза той с насмешка, отпивайки от виното. – И какво, той вярва ли на тези приказки?
– Не знам – Клаус се усмихна уморено. – Просто знам, че такива слухове се носят.
– Винаги ще има слухове – Кутх махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха. Усмивката му стана хитра. – Всъщност, дори е обидно. Ако нямаше нещо прекрасно в теб, Клаус, щях ли да се навъртам около теб?
Клаус изсумтя, но в очите му проблесна искра на веселие:
– Плащам ти добре. Хората разбират такива неща.
– Да, вярно – Кутх кимна, отпивайки от виното си. – Аз съм продажен, и това хората разбират. – Той направи драматична пауза. – Или може би си ме измъкнал от дъното на живота и ти дължа. А може би си бил единственият, който е бил добър с мен. – Гласът му стана по-тих, почти конспиративен. – Може би си ме откупил от затвора. Нали съм твоят питомен убиец.
Порт се засмя, но в смеха му се прокрадна нотка на укор:
– Дошъл си да се хвалиш, да се подиграваш, а?
Кутх сви рамене.
– Не ми е жал за глупаците – заяви той с леден глас, контрастиращ с привидно безгрижната му поза. – Нека се разбие. – Устните му се изкривиха в жестока усмивка. – Ще го показваме в шоуто на недъгавите.
Клаус въздъхна тежко, в очите му се четеше тревога:
– Не от това се страхувам – промълви той. – А от това какъв може да стане.
– Може би ще си удари главата, тъпата му глава, и всичко ще си дойде на мястото? – подхвърли Кутх с цинична веселост, но погледът му остана остър и внимателен.
– Дано – отвърна Клаус, но не изглеждаше убеден. Той се изправи, изведнъж изглеждащ уморен и по-стар. – Добре, първо ще се справим с това момче, а после е време да решим нещо с кмета. – Той поклати глава с досада. – Цяла седмица го убеждавахме, обяснявахме… Казах, че трябва веднага да му разкажем всичко, но Съветът все искаше да изчакаме да свикне. – Гласът му стана горчив. – Ето, че дочакахме. Сега можем само да реагираме, вече нищо не можем да предотвратим.
– Както кажеш, Клаус – Кутх сви рамене с привидно безразличие, но топлата усмивка, която отправи към Клаус, издаваше дълбока привързаност. Той отпи бавно от виното си, сякаш се наслаждаваше на всяка капка. – Значи, ще реагираме.
ХХХХ
Зората на следващия ден завари Дамар в трескаво очакване. Тълпи се стичаха към Черната Бездна, въздухът звънтеше от възбудени гласове и нервен смях.
За да опънат въжето над зейналата паст на бездната, свързващо Дамар с мистериозните Драконови планини, бяха призовани летящи духове от Теоран. Ефирните създания се съгласиха да изпълнят тази задача, но категорично отказаха да пренесат живия корен.
Площадът около бездната, огромен и зловещо пуст, постепенно се изпълваше с хора. Въздухът трептеше от напрежение и очакване.
Роксана пристигна, водейки Хумар и Ирам за ръце. Лицето ѝ издаваше вътрешна борба – не искаше да излага децата на опасност, но техните молби и блестящи от вълнение очи я бяха накарали да отстъпи. Сега тя ги държеше близо до себе си, сякаш се опитваше да ги предпази от невидима заплаха.
Площадът бръмчеше от очакване. Всички жадуваха да зърнат прочутия въжеиграч. Възрастните си спомняха с носталгия за неговите зашеметяващи представления, докато младите, израснали с легендите за него, мечтаеха да видят Човека на небето във всичката му слава.
Сред тълпата се открояваше група млади девойки, техните очи блестяха от възхищение към красивия Олаф. Те се кикотеха и шепнеха помежду си, въображението им рисуваше романтични сцени. Няколко по-възрастни жени, известни със своята склонност към клюки, вече предвкусваха драматичния завършек. Лекомислените клюкарки жадуваха за финал като от евтин любовен роман – в техните фантазии Роксана щеше да отхвърли оковите на брака си и да се хвърли в прегръдките на младия, красив Олаф при триумфалното му завръщане от Драконовите планини.
Лилия, дъщерята на кмета, пристигна задъхана от вълнение. Младостта ѝ не позволяваше да изпитва страх за своя герой; вместо това, тя се изпълваше с гордост от неговата смелост. Очите ѝ блестяха, докато оглеждаше събралото се множество.
Не след дълго се появи и самият кмет Стирен Дошер, изпънат и важен. Той се усмихваше широко, явно доволен от вниманието, което това събитие привличаше към неговия град.
Роксана се настани между Клаус и Кутх върху меката постелка от палтото на съпруга си. С грациозно движение тя се облегна на широкото рамо на Клаус, търсейки утеха в познатата му топлина. Клаус нежно притисна пухкавата си буза към косата ѝ, вдишвайки познатия ѝ аромат. Роксана отметна глава назад, гушкайки се още по-плътно в прегръдката му, сякаш искаше да се скрие от целия свят.
– Защо изобщо участваме в това безумие? – прошепна тя с нотка на раздразнение в гласа. – Не е ли по-добре просто да си тръгнем?
– Но аз искам да гледам! – възкликна Хумар, очите ѝ искряха от вълнение.
Роксана въздъхна, опитвайки се да запази търпение:
– Не говоря за теб. Ти можеш да останеш и да гледаш. Не те имам предвид.
Клаус се поколеба за момент, после каза с неохота:
– Ако наистина искаш, можем да си тръгнем. – Той погледна към сина си. – Ирам може да наглежда Хумар.
Младежът кимна мълчаливо, без да среща погледите на родителите си, сякаш погълнат от собствените си мисли.
– Това е просто една претенциозна безсмислица – въздъхна Роксана с нотка на раздразнение в гласа.
Тя се обърна към Клаус, очите ѝ омекнаха за момент. Нежно целуна мъжа си по рамото и шията, сякаш търсеше опора в познатата и му близост.
– Не, нека все пак останем – продължи тя с лека ирония. – Ти нали искаш да видиш дали ще успее, дали ще се върне… или ще закачи някого в Бездната или в Планините? – В гласа ѝ се прокрадна горчивина. – Нали затова всички сте се събрали тук?
Роксана обходи тълпата с бърз, проницателен поглед. С лекота тя разпозна членовете на Съвета – истинската власт в Дамар, към която принадлежеше и нейният съпруг. Очите ѝ се присвиха леко, отбелязвайки наум всяко познато лице.
Клаус я привлече по-близо към себе си, обгръщайки я закрилнически. Усмивка озари лицето му – смесица от гордост и нежност. Въпреки изминалите 12 години, той все още не можеше да свикне с открито проявяваната любов на Роксана. Начинът, по който тя винаги го целуваше, минавайки покрай него, как го прегръщаше, когато искаше да обсъди нещо – всичко това го изпълваше с ликуващ възторг всеки път.
– Трябваше да напълнееш, Роксанке – подхвърли Кутх с подигравателна усмивка, – тогава това кутре нямаше дори да погледне в твоята посока.
Роксана извърна глава към Кутх, очите ѝ проблеснаха:
– Някак не вземам предвид мнението на глупаци, когато мисля за външността си – отвърна тя хладно. После погледна нежно към Клаус. – Единственото, което ме вълнува, е дали е приятно на мъжа ми да ме гледа.
Клаус се усмихна широко, очите му се изпълниха с обожание:
– Приятно е, любов моя. За мен винаги ще е приятно да те гледам. Стара, дебела, осакатена – каквата и да си.
Роксана се разсмя мелодично, нежно погали плешивата му глава. Погледът ѝ, отправен към кафявите му очи, беше изпълнен с дълбока любов:
– Ще имаш достатъчно време да ме видиш и стара, и осакатена. Засега се наслаждавай на това, което имаш пред себе си.
– Това, на което се наслаждавам у теб, не може да бъде отнето, – прошепна Клаус, разтапяйки се от усмивката ѝ. Той нежно допря чело до нейното в интимен жест.
– Ех, разгукахте се като гълъбчета – ухили се Кутх, доволно и уютно.
ХХ
Внезапно тълпата притихна. Всички погледи се насочиха към една точка. Олаф се появи, облечен изцяло в бяло, контрастирайки драматично с тъмния фон на планините и зейналата бездна.
Очите му трескаво претърсиха множеството, докато не откриха Роксана. Тя го погледна за момент, после леко поклати глава – едва доловим жест, изпълнен с мълчалива молба да се откаже. Олаф обаче ѝ отвърна с уверена усмивка, сякаш искаше да я успокои. С решителна крачка той се приближи към въжето.
В този момент кметът Дошер излезе напред, лицето му грееше от гордост и вълнение. Той вдигна ръце, призовавайки за тишина:
– Уважаеми съграждани! – гласът му прогърмя над площада. – Днес сме свидетели на исторически момент! Олаф Онеорт, някога наш съгражданин, дамарец, а сега почетен гост от кралство на Сарем, е готов да извърши подвиг в името на Дамар!
Дошер направи драматична пауза, оглеждайки въодушевените лица около себе си:
– Повече няма да се налага да заобикаляме Черната Бездна през Теоран, нито да губим дни в обикаляне на Драконовите планини. Днес, благодарение на господин Онеорт, ще опънем жив корен до Драконовите планини и ще имаме наш собствен мост!
С тържествен вид Дошер пристъпи към Олаф. В ръцете си държеше малка, но изящно украсена кутийка. С церемониален жест той я отвори, разкривайки вътре живия корен – изглеждащ едновременно крехък и пълен с потенциал. Кметът внимателно извади един корен и тържествено сам го постави на края на платформата, после подаде кутийката на Олаф. Двамата мъже си стиснаха ръцете – момент, изпълнен с очакване и надежда.
Дошер отстъпи назад, давайки път на Олаф. В този миг музиката се промени, преминавайки в тържествена и същевременно тревожна мелодия. Олаф пое дълбоко въздух и направи първата си стъпка върху въжето.
Внезапно от дълбините на Черната бездна се надигна зловещ тътен, сякаш самата земя пееше с дълбок, застрашителен глас, сякаш запя голям огън. Музиката секна рязко – не по команда, а защото музикантите, обзети от неописуем ужас, изпуснаха инструментите си.
Тълпата, сякаш хипнотизирана, не можеше да откъсне очи от бялата фигура на Олаф, която бавно се губеше в мъгливия мрак на бездната. Кметът Дошер стоеше като вкаменен, с усмивка, застинала на внезапно пребледнялото му лице – маска на увереност върху лице, изпълнено със страх.
Олаф продължаваше напред, стъпка по стъпка, докато под краката му се кълбеше зловеща черна мъгла. Той се опитваше да запази спокойствие – в края на краищата, това не беше първата бездна, която пресичаше.
Изведнъж тъмнината под Олаф се озари от странно сияние. Златиста, неравна мрежа проблесна в мрака, а по нея се разбягаха разноцветни пламъчета, сякаш танцуващи в някакъв мистичен ритуал. Черната мъгла, като живо същество, рязко се надигна, сякаш се опитваше да достигне въжеиграча. Олаф, съсредоточен върху целта си, гледаше упорито напред, но с периферното си зрение долови зловещото сияние отдолу. С последно усилие на волята, той достигна края на въжето и стъпи на твърдата скала от другата страна.
Тълпата, която досега бе затаила дъх, изведнъж избухна в единен възглас на облекчение и възторг. Въздухът се изпълни с ликуващи викове и оглушителни аплодисменти.
Клаус въздъхна тежко и бавно се изправи. Лицето му остана сериозно, защото знаеше, че истинското изпитание тепърва предстоеше. Дали Бездната ще позволи на младия глупак да се върне, или ще изпрати на негово място някаква ужасяваща пародия?
Роксана, усещайки напрежението на съпруга си, нежно покри ръката му със своята. Тя огледа площада и забеляза още няколко души, чиито погледи, като техния, бяха напрегнато втренчени в тъмнината. Всички те носеха тежкото бреме на знанието – ако някой от тях забележи, че завръщащият се вече не е истинският Олаф, ще трябва да действат незабавно и да върнат Подменения обратно в Бездната. Но съмненията я измъчваха – как да са сигурни? Ами ако сбъркат и убият невинен човек? Или още по-лошо – ако пропуснат нещо, което не би трябвало да бъде тук? А ако той падне, кой ще има смелостта да слезе след него и да провери дали не е пресякъл Черта?
Междувременно Олаф, с ловкостта на опитен акробат, внимателно постави живия корен на една скална издатина в Драконовите планини. Удовлетворен от изпълнената задача, той се обърна и започна обратния си път по тънкото въже.
Под краката му, в дълбините на Бездната, бушуваше безмълвна, но ужасяваща буря. Олаф вече не можеше да я игнорира – ослепителни искри танцуваха пред очите му, опитвайки се да разсеят концентрацията му. Въпреки това, той продължаваше напред с непоколебима решителност.
Изведнъж, сякаш по някакво чудо, ходенето стана неочаквано по-лесно. Искрите започнаха да проблясват и угасват в идеален синхрон с ритъма на стъпките му. Олаф си позволи лека въздишка на облекчение – може би най-трудното беше зад гърба му.
Продължавайки напред, той имаше странното усещане, че върви под съпровода на някаква неземна, светлинна музика. Бездната под него сякаш весело пулсираше в такт с движенията му, като че ли го приветстваше.
Окуражен, Олаф вдигна поглед към далечния бряг. Очите му моментално се фокусираха върху Роксана. Усмивка озари лицето му, докато вървеше към нея. В съзнанието му изплува ясен образ на нейните лешникови очи, въпреки че рационалната част от ума му знаеше, че тя е твърде далеч, за да различи такива детайли.
Той спря да брои ритъма, защото Бездната броеше вместо него. Той напълно довери се на странния пулс на Бездната, който сякаш го водеше. Вместо това, той се отдаде на съзерцание на Роксана, представяйки си как лешниковите ѝ очи го гледат с любов. Цялото му същество копнееше да бъде до нея.
Внезапно хармонията се наруши. Искрите, досега танцуващи в синхрон, хаотично промениха ритъма си. Олаф, изненадан от внезапната промяна, трепна. Кракът му, за момент изгубил опора, увисна над бездната. Паниката го накара да погледне надолу към въжето, опитвайки се да възстанови равновесието си. Ослепителното сияние, идващо отдолу, го принуди да присвие очи.
Този момент на разсейване беше достатъчен. Олаф се залюля и преди да успее да реагира, тялото му полетя към мрачните дълбини на Черната Бездна. От устата му се изтръгна вик, но Бездната, сякаш погълна звука, оставяйки само зловеща тишина.
Тълпата, до този момент затаила дъх, избухна в ужасен вик. Клаус изруга през зъби и рязко се изправи, готов за действие.
– Не, не, недей да отиваш! – Роксана се вкопчи в ръката му, очите ѝ изпълнени със страх и молба.
– Любов моя, но ми трябва – Клаус нежно погали ръката ѝ, внимателно, но решително освобождавайки се от хватката ѝ. С неочаквана за масивното му тяло пъргавина, той се устреми към Бездната.
– А теб те предупреждаваха – изсъска Кутх, стрелвайки кмета с леден поглед, докато профуча покрай него, за да настигне Порт.
Сякаш по невидим сигнал, няколко мъже се задействаха с удивителна бързина. Те ловко започнаха да закрепват стълби към странно изглеждащи камъни, които сякаш бяха предварително поставени точно за такъв случай. Без колебание, те започнаха да се спускат в зейналата паст на Черната Бездна.
Този отряд не приличаше на елитна спасителна група – сред тях имаше и възрастни мъже с побелели коси, и такива с наднормено тегло, и дребни фигури. Но имаше и няколко високи, атлетични мъже, които се открояваха със своята сила и ловкост. Кутх, със своето стройно, мускулесто тяло, беше един от тях.
Роксана, с решителна крачка, се приближи до кмета. Очите ѝ пламтяха от гняв.
– Изведи хората оттук – прошепна тя яростно. – Кой знае каква гадост може да изплува от онази бездна.
– Но… аз трябва… – запелтечи кметът, видимо объркан.
– Ти трябва да поддържаш реда и да се вслушваш в Съвета – прекъсна го тя остро. – Нима не ти казаха, че мост в Дамар е ненужен и опасен? Сега ще има цена за платане. И ти ще платиш, бъди сигурен. – Тя въздъхна дълбоко, опитвайки се да овладее гнева си. – А сега, изведи хората. Усмихвай се, лъжи ги, че спасителите ще го извадят, че ще се погрижиш за всичко. Прави каквото правят всички политици – лъжи!
Роксана усети как всяка фибра на тялото ѝ се стреми към ръба на Бездната. Копнееше да се хвърли долу, да бъде до Клаус, който може би в този момент водеше епична битка с невидими демони в мрачните дълбини. Но разумът ѝ надделя – знаеше, че не бива, че присъствието ѝ там само би усложнило нещата, би накарало Клаус да се тревожи за нея вместо да се съсредоточи върху мисията си. «Ако нещо му се случи,» помисли си тя, «ще отида в Теоран. Там ще намеря някой, който да помогне. Каквото и да струва.»
С усилие на волята, Роксана се обърна към децата си:
– Хумар, Ирам, време е да се прибирате вкъщи – гласът ѝ звучеше напрегнато, опитвайки се да прикрие тревогата.
– Не! – възпротиви се Хумар, очите ѝ блестяха от упорство. – Искам да гледам!
Роксана усети как гневът ѝ се надига:
– Какво толкова искаш да гледаш? Някаква ужасия, изпълзяла от Черната Бездна ли?
– Това не е ужасия! – възкликна Хумар, сякаш майка ѝ беше обидила любимата ѝ играчка. – Няма да има нищо лошо там! Просто искам да видя какво ще стане!
– Ирам! – Роксана се обърна към сина си, гласът ѝ трепереше от смесица от гняв и страх. – Отведи сестра си! Не ми трябва и с теб главоболие!
Ирам погледна майка си с неочаквана зрялост в очите:
– А ти? – попита той спокойно, сякаш преценяваше ситуацията.
Роксана въздъхна тежко:
– Аз ще остана да дочакам баща ви и Кутх. После ще се приберем заедно.
– И аз искам да дочакам татко и Кутх! – намеси се Хумар, очите ѝ блестяха от решителност.
Ирам се намеси, преди майка му да избухне отново:
– Мамо, нека Хумар остане – каза той с успокояващ тон. – Аз ще я наглеждам. Ако нещо се случи, веднага ще я отведа – той се усмихна леко, опитвайки се да разведри напрежението.
Роксана погледна децата си, усещайки как губи контрол над ситуацията. Накрая, с нотка на отчаяние в гласа, тя избухна:
– Добре, правете каквото искате! Но ви предупреждавам – ако някой от вас падне в тази проклета Бездна, да не си помисля да се връщате вкъщи! Няма да ви пусна! Ще родя други, послушни деца, щом вие не искате да слушате. Ясно ли е?!
Децата се спогледаха, на лицата им се появиха леки усмивки – смесица от развеселеност и лека тревога.
– Ясно, мамо – каза Ирам с нотка на хумор в гласа. – Обещаваме, ако паднем, няма да се върнем вкъщи.
Хумар кимна в съгласие, но в очите ѝ проблясваше странно пламъче, което Роксана не можа да разгадае.
Майката въздъхна дълбоко, чувствайки се едновременно изтощена и напрегната. Тя огледа децата си внимателно, сякаш се опитваше да запечата образите им в паметта си. После, с последно предупредително поклащане на глава, се обърна и се втурна към групата жени, чиито съпрузи бяха слезли в Бездната.
Докато тичаше, мислите ѝ препускаха: «Дано успеят да извадят Олаф – жив или мъртъв, няма значение. Само да не се върне сам… променен… изпълнен със злоба от Бездната.» Тя потрепери при тази мисъл, ускорявайки крачка.
ХХХХ
Градът поклюкарства за случилото се няколко дни и забрави. Дните след инцидента се изнизаха бързо. Градът Дамар, като жив организъм, първо се разтърси от случилото се, после зашепна трескаво, а накрая, сякаш уморен от силните емоции, бавно се върна към познатия си ритъм.
Кметът Дошер, опитвайки се да запази контрол над ситуацията, редовно правеше изявления. «Коренът расте!», уверяваше той с увереност. «Състоянието на Олаф Онеорт се пази в строга тайна, но имаме сведения, че е жив.»
Историята за Олаф и Бездната, преминавайки от уста на уста, започна да се променя, постепенно се превърна в една градска легенда. Като река, която се разклонява на множество ръкави, разказът прие различни форми. В някои версии той беше романтичен герой, готов на всичко за любовта си. В други – трагична фигура, погълната от тъмните сили. Трети го описваха като безразсъден глупак, платил висока цена за амбицията си.
Някои завършеци на историята чакаха своето време. Според тях Роксана, обзета от отчаяние, се хвърляше в Бездната след своя възлюбен. Или пък, загубила разсъдъка си от мъка, бродеше по ръба на пропастта, призовавайки духа на Олаф. А най-оптимистичните завършеци описваха триумфалното завръщане на Олаф и щастливото му бягство с Роксана към далечното кралство на Сарем.
Но за тези завършеци трябваше да се изчака Роксана да умре. А Роксана продължаваше да живее – не като трагична героиня от легенда, а като щастлива жена. Тя отглеждаше децата си с любов и грижа, вплиташе ръцете си умело в управлението на цирка, поддържаше дома си с усърдие, танцуваше на топка, и цъфтеше излъчвайки щастие и жизненост.
За Клаус Порт, разбира се, невзрачния истински възлюбен на прекрасната Роксана, място в легендите не се намери. Незабележителна личност беше той, защитникът на Дамар от злото на Черната бездна.
Епилог
Живата тъмнина се преливаше като течен мрак, а мрежа от разноцветни пламъчета танцуваше в хипнотизиращ ритъм. Тя примамваше Олаф, но той знаеше, че не бива да докосва черната мъгла. Дръпна се назад, притискайки наранения си гръб в острия ръб на скалата. Болката го накара да извика и да отвори очи.
– Най-после се свести, нали? – Кутх кимна с одобрение и посегна към чашата на масата. – Е, добре.
Олаф изстена, разкъсван от вътрешна агония. Защо не беше умрял? Трябваше да се е разбил на парчета, но болката в сърцето му бе по-силна от всяка физическа рана.
– Е, рано ти е да умираш – усмихна се Кутх с нотка на ирония. – Ти дори до любов не си дораснал, а вече бързаш към смъртта. Живей първо.
– До любовта съм дораснал! – възрази разгорещено Олаф. – Готов съм всичко да пожертвам за нея!
Кутх махна с ръка.
– И каква полза има любовта от твоите жертви? Я по-добре изпий това.
Той пъхна в ръката на Олаф димяща чаша. Младежът я пое несигурно.
– Къде съм?
– В цирка. Ти падна и Клаус те излекува. Е, нареди да те излекуват. Цял месец мина оттогава.
– Защо? – в безсилна ярост изскърца със зъби Олаф. – Защо го направи?
Кутх сви рамене.
– Ти си добър артист и талантлив височинен строител. А Клаус е близък приятел на краля Сарем. Вече се свързахме с твоя секретар – ще дойде да те вземе, когато се възстановиш напълно. Не се терзай толкова, момче. Ще пораснеш, ще се научиш да цениш приятелската ръка, а после и любовта ще дойде. Може би дори с лешникови очи.
– Никога! – изсъска Олаф през стиснати зъби.
– Така говориш, защото си още малък – Кутх се засмя добродушно.
В този момент вратата се отвори и Хумар влезе с поднос. Олаф се вторачи в познатите лешникови очи, а Кутх отново се разсмя.
– Не, не, това птичетце на щастието не е за теб – той пое подноса и се опита да изпроводи момичето, но Хумар ловко се изплъзна и пристъпи в стаята.
– Искам да гледам – заяви тя.
– Какво? – снизходително-топло попита Кутх.
Хумар не отговори. Вместо това седна в креслото в ъгъла и застина, втренчила поглед в пространството пред себе си.
Внезапно се чу учтиво почукване на вратата. Твърде учтиво. Такова чукане отдавна не бяха чували в Дамар. Кутх се напрегна, пристъпи към вратата и я отвори предпазливо, без да кани дошлия.
На прага стоеше непознат. Лицето му бе безизразно, когато заговори:
– Приветствам ви. Тук изгубих нещо свое. Един любител на строене на мостове. А ние също обичаме да строим мостове.
– Ах ти… той май не пресече чертата – промълви Кутх с нотка на надежда в гласа.
– Пресече я – отсече гостът. – При нас всичко е точно.
– Но кралят Сарем ще се разстрои…
– Нищо, понякога поданиците умират. Никой не може да каже, че от наша страна някой го е примамвал или мамил. Сам дойде. Сам падна.
Кутх се поколеба за момент, после предложи:
– Може би ще му дадете време да се възстанови? Все пак доста го потрепа – почеса брадичката си Кутх
– Оттук нататък ние поемаме грижата. И нямаше нужда.
– Нямаше нужда? – Кутх повдигна вежда.
– Нямаше нужда да се спускате за него и да го изваждате – със сдържано раздразнение каза гостът, в чиито очни кухини се кълбеше мрак.
Кутх направи поканващ жест, примирявайки се. Гостът кимна и влезе.
– Е, ето – обърна се Кутх към Олаф и изсмя се. – Сега ще имаш и приятелски ръце, и любов, и… ще си изпатиш хубаво.
Хумар наблюдаваше госта с широко отворени очи, изпълнени с нескрито любопитство. Гостът рязко обърна поглед към нея, и момичето неочаквано му се усмихна. Жителят на Черната Бездна погледна въпросително към Кутх.
– Това момиче от Теоран ли е?
– Не, наша си е – отвърна Кутх. – Просто тя е малко… – той завъртя многозначително длан до слепоочието си.
Гостът се наведе над Олаф, оглеждайки го внимателно и пронизващо.
– Ти сам дойде и сам падна – произнесе той с глас, лишен от емоция. – Време е за вкъщи.
Олаф изкрещя, но кълбящият се мрак мигновено го обгърна и викът му потъна в него. За миг стаята се изпълни с гъста тъмнина, а когато тя се разсея, талантливият въжеиграч бе изчезнал.
Гостът се изправи и отново погледна към Кутх.
– Относно моста. Ако ви трябва мост в Дамар, трябва да сключим договор. Да говоря ли с вашия кмет за това? Или тук има някой упълномощен да решава такива въпроси?
– Остави договора – кимна Кутх. – Ще го обсъдим.
Да отнесат предложението на Черната Бездна на Дошер те бяха длъжни, щом то вече беше направено. Да се съгласи с него, разбира се, кметът нямаше да има възможност.
Във въздуха проблесна огън и от него на масата падна черен лист хартия. Хумар протегна шия, опитвайки се да разгледа мистериозния договор.
– Между нас има мир? – попита гостът.
– Мир – потвърди Кутх.
Гостът хвърли последен поглед към Хумар. Момичето отново му се усмихна, този път по-широко. Тънките безцветни устни на странника потрепериха в опит да върнат усмивката. След миг мъжката обвивка на Черната Бездна се разтвори във въздуха и изчезна.
Кутх поклати глава и се намръщи.
– Не ти ли хареса? – попита Хумар с нотка на тъга в гласа.
– Ами не обичам тези гости от бездната – въздъхна Кутх.
– Но защо? – възкликна момичето. – Те са красиви!
– Не ги искам, с тяхната красота – промърмори Кутх.
Той се замисли как да обясни на Клаус накъде клони дъщеря им и че няма как да опазят нито тях, нито нея, нито себе си. – Е, закуската май няма да му потрябва – промени той темата, сочейки към подноса.
– Това не е за него – отвърна Хумар. – Донесох за нас. – Тя кимна към масата, където на подноса стояха две чаши и чиния с печива.
– Знаеш ли – каза замислено Кутх, – там, откъдето идвам, биха те изгорили жива като вещица.
– Значи е добре, че ти си тръгнал оттам. Ужасно място. Как изобщо живеят хората там? – потръпна Хумар весело и се усмихна.
Със сигурност това не е край 😉
