Своето племе
— Добър ден, господарю — приветливо поздрави бледата тъмноволоса жена, влизайки в тъмното помещение на часовникарницата.
Това беше обикновено магазинче-работилница, от които има много в малките градове, и дори ако вие не сте видели нито едно, навярно сте чели за такова в книгите. Тук също дневната светлина проникваше през част от стъклото на вратата и в голямото прозорче, но поради факта, че помещението беше препълнено с часовници, все пак беше тъмно. Господин Мо, собственикът на магазина, беше мрачен къдрав мъж, в общи линии не особено забележим. Градчето беше малко и тихо и, както често се случва, хора с истории, които искаха да оставят зад гърба си, посещаваха тук.
Той поправяше добре и евтино часовници, освен това можеше да си купиш и други неща като статуетки, табакерки, кутии, шкатулки.
Никой не знаеше откъде е дошъл господин Мо, той казваше, смекчавайки твърдите съгласни, но никой не можеше да определи акцента му. Разбира се, понякога възникваха спорове, някои казваха, че са разпознали арабски акцент, други определяха руски, немски, дори китайски и иврит. Когато Мо се включваше в разговори, той разказваше за различни страни, по които е пътувал. И хората решиха, че това е човек, който се скита из света, но не разбираха, че го гонят от страна на страна. Зад гърба му, разбира се, му дадоха прякор — не могат да не го дадат — Вечният Жид. Както обикновено, без да имат нищо лошо предвид. И след няколко години всички бяха сигурни, че господин Мо е евреин.
По-близо до господин Мо се общуваше Рут, съпругата на ювелира. Домакиня на голямо семейство. Тя и ювелирът Коган имаха пет деца, от седем до седемнадесет години. Всички сериозни като баща си и любезни като майка си. Рут беше добра жена, готвеше добре, печеше по празниците и добре печелеше. И въпреки че беше любезна с всички, всички знаеха, че се дружи с евреи. Затова никой не се изненада, когато Рут понякога започна да обикаля на обяд господин Мо, носеше му пекарски изделия, взимаше му вещи за поправка и пране. На шеговити въпроси не смята ли да смени ювелира с часовникар, Рут се смееше и казваше:
— Трябва да помагам на своето племе. Кой друг ще помогне? Мо понякога изкарва пари и забравя да яде. Историята му е тежка. Всъщност няма с кого да си говори. А така, той е добър.
После това Рут продължаваше да изброява на кого, какво и за колко пари е поправил и колко добро е направил на тези хора. «Това е истината», съгласяваха се хората. «Ти си добра, Рут. Има ли някой на света, когото не обичаш?» — запитаха я. «Не обичам онези, които са зли», смееше се Рут. «Не можеш да не обичаш всички немци заради малка група луди или всички араби заради безумните им. Това не са древните египтяни, които се опитаха да унищожат цял народ.» Хората, заедно с нея, се засмяха.
Самият ювелир Коган вежливо поздравяваше Мо, а Мо отговаряше също вежливо, но мъжете не ходеха един при друг на гости. Да, и Коган не ходеше при никого, освен ако отидеше рядко в бара, изпиеше кана пиво и се връщаше вкъщи при децата и жена си.
Така продължаваха да живеят.
В един ден в града се появи бяла скъпа кола. Спря близо до ратушата и от нея излезе елегантен господин със странни очи, като бе чертил с въглища по тъмната си кожа. Той прекара някакво време вътре, след което излезе и тръгна пеша към часовникарския магазин на Мо.
— Добър ден, уважаеми — спря той минаващия Томас, собственикът на паба на централния площад. — Може ли да ми кажете, отивам ли правилно към часовникарската работилница на Мо? Управител там е Дарий Мхотеп.
— Отивате правилно към часовникарската работилница — отговори Томас. — Тя е веднага на ъгъла, а управител е господин Мо. Не знам другото му име.
— Благодаря — кимна господинът с нарисуваните очи и си отиде.
Томас влезе в паба и, като нямаше други новини в градчето, разказа на всички тази история. Историкът от училището Аврам каза, че името Дарий Мхотеп е египетско, освен това е и старо.
— Има такова име, защото Мхотеп не е фамилия, а име, а старите египтяни нямаха фамилии, а прибавяха името на бащата си към своето.
Мъжете в паба обсъждаха това, какво знаят за египтяните. И тогава Аврам, собственикът на тютюневия магазин, каза:
— Така става, господин Мо не е от нашето племе, Рут ще бъде изненадана.
Йохим, ковачът, се засмя. И точно тогава в паба влезе Коган. Приветства се и, както винаги, поръча кана свежо пиво.
— Коган, Адам тук има нещо интересно — започна Йохим. — Господин Мо се оказва египтянин.
Коган изненадано гледаше към Адам и тогава му разказаха новината за странния гост.
Белият автомобил тръгна. Работилницата на Мо остана на място. Но хората започнаха да ходят там по-често, всички бяха любопитни да видят египтянина. Някои дори отидоха в библиотеката, за да вземат книги за Древен Египет.
А Рут заболя. Въпреки това нейната по-голяма дъщеря, Ела, все пак посещаваше Мо, не толкова често като майка си, защото имаше повече задължения — трябваше да излиза, да се грижи за къщата и други работи на младеж тя имаше.
Градчето не само говореше за Мо, но и за историческите събития, които всички сега знаеха. Те разбраха от секретаря в ратушата, че мъжът в белия автомобил е адвокат на семейството, което през далечните години на ислямизацията на Египет през Либия се избягало като коптски мюсюлмани отишли в Алжир. Господин Мо бил директен потомък и наследник на това семейство.
Сега всички бяха уверени, че Рут повече няма да ходи при Мо.
Когато след няколко седмици Рут се появи на улицата с кошница, която беше покрита с кърпа, и се отправи към дома на Мо. На ръката й висеше кърпата за пране.
— Рут, къде си сега? На кой ти ще помагаш? — викна й ковачът Йохим.
— Към Мо, Йохим, към тоз Мо, който ти поправи часовника, за да не закъснееш на работа след Коледа, и не изпуснеш поръчката на кмета. И който изправи панделче от червено дърво на твоя малък, само така, без да иска пари. Не това ли го натласка към дърворезбата?
— Е, така, ами всъщност, защо ти отиваш там?
— А как иначе? Трябва да помагам на моето племе, иначе кой ще помогне? — каза жената.
— Та какъв е той от твоето племе? Нали е египтянин, макар и малко разреден през вековете? — усмихна се Аврам и попита.
— Как какъв? — усмихна се жената. — Разбира се, от моето, най-истинското моето, от човешкото племе.
