Най-скъпото
Казвам се Амброзиус и моята история започва от момента, когато баща ми ме заведе в Магическата академия на господин Клекс. В тази академия има само един преподавател – самият господин Клекс, – и много ученици. Вярно е, че по-старите ученици все пак изпълняват ролята на учители, макар че не се считат за такива. Господин Клекс има говореща птица — Матеуш, това е неговият магически помощник, именно той изпълнява всички поръчения и следи за реда. Бързо станах най-добрият ученик там, а след това и любимият.
Мен и Амброджи, — така се казва господин Клекс, скоро той ме помоли да го наричам по име, да, ние се казваме еднакво, само произношението е различно, майка ми беше италианка, както казваше баща ми, затова моето име е от латински, а неговото от западнославянски — ни обединяваше любовта към знанията.
Толкова интересно беше да седим с него на покрива на Академията и да слушаме приказките на звездите, да обсъждаме експерименти и историята на магическите науки. Забелязвах как топло ме гледат очите му и от това ми ставаше топло на сърцето. И още ставаше почему-то малко болно, също там, в сърцето.
Много се смеехме. Явно това беше странно, защото чувах как другите ученици, включително по-старите, които познават господин Клекс от много отдавна, с изумление обсъждаха колко по-весел е станал.
Все повече и повече време прекарвахме заедно, понякога се случваше да заспиваме един до друг, уморени от обсъжданията.
Прекарах две щастливи години в Академията, придружавайки учителя във всичките му пътешествия и приключения.
А на третата година, в началото на занятията, в златисто-алената октомврийска есен, баща ми дойде да ме навести. Господин Клекс ме хвалеше, а баща ми сякаш беше недоволен. Как да ви кажа… той се радваше, доволно кимаше на всяка похвала, но виждах как зло ме гледа и как-то странно гледа господин Клекс. Баща ми никога преди това не се беше сърдил на мен. Винаги казваше, че съм най-доброто, което е направил в живота си. И когато баща ми се събра да си тръгва, отидох да го изпратя.
– Сърдиш ли се на мен, татко? – попитах.
Той известно време мълча, сякаш се опитваше да се справи с гнева. По чувствознание също съм най-добрият.
– Не, – тъжно и презрително изцеди най-накрая.
– Стараех се изо всички сили, – без да знам какво друго да кажа, го уверих.
– Виждам. Ти… ти… браво, – баща ми се спря, внимателно се вгледа в лицето ми, премина с дланта по бузата ми, отдръпна ръката, стисна я в юмрук, разтвори я и бързо си тръгна.
Това беше ревност. Но не разбирах към кого и защо би могъл да ревнува баща ми. А трябваше да помисля — кого. Но бях много млад. И цялата палитра от човешки чувства не ми беше понятна.
Почему-то след неговата визита Амброджи започна да тъгува. Понякога. Често се замисляше, той и без това си е разсеян, нашият учител, а сега периодите му на дълбока замисленост по средата на разговора станаха много по-чести. Понякога се вглеждаше изпитателно в мен и сякаш искаше да каже нещо, но не можеше.
Веднъж седяхме на покрива и Амброджи отново ме погледна, сякаш не се решаваше да ми съобщи някакви лоши новини. Тогава аз поех инициативата.
– Амброджи, – го повиках и той затвори очи, сякаш му стана болно. Но продължих: – искаш да ми кажеш нещо, виждам, но не се решаваш. Случило ли се е нещо?
Господин Клекс въздъхна и поклати глава.
– Амброзиус, ти стана моят любим ученик. Знаеш колко те обичам и ценя. Стана ми онази радост, за която мечтае всеки учител, да и всеки човек.
– Но? – кимнах.
Той отново кимна, протегна ръка към мен и я отдръпна.
– Преди много, много време, бях много, много по-млад, макар и по-стар от теб, имах един ученик. Много умен, също красив, по нещо приличаше на теб, само… не беше толкова арогантен.
Сдържах се и само кимнах. Да, смятат ме за арогантен. Не съм много общителен, не съм много весел. Но съм много красив. Знам го, защото често го чувам. Сам аз, разбира се, съм свикнал с външността си. Дори не знам как да ви я опиша, имам студена красота, тънки и ясни черти на лицето, матова кожа, тъмносини очи, светла коса до раменете и черни вежди и мигли. Строен съм и изглеждам висок, защото съм много изправен.
– И какво стана с него?
– Той се възгордя, премина на страната на злото, открадна от мен сакралния свитък в стаята на Тайните и призова тук опасно зло. Аз се разгневих, тогава успяхме да се справим с тъмните сили и казах, че такива като него не могат да бъдат магьосници. Той каза, че ще съжалявам. Че ще ми отнеме най-скъпото. И си тръгна от Академията. През всички тези години нямах нищо скъпо, не просто най-, а въобще, поне малко скъпо. А сега… чувствам, че за да те защитя, трябва да те отблъсна. Но когато го направя, няма да мога да живея занапред. Амарас, така се казваше, победи.
– Наистина ли той е единственият за толкова години, който ти е заплашвал? – учудих се, – И затова вярваш на обидени думи?
– Не, разбира се, не единственият, но с всички останали по един или друг начин уредих работите, а него не можах да намеря. Не мисли, че не съм търсил, търсих. И през цялото това време търся, но няма никакви следи от Амарас в нито един от магическите светове.
– Може би е умрял отдавна, – свих рамене.
Разбирах безпокойството на учителя и то ми ласкаеше, разбира се, но не възприемах сериозно старата заплаха.
– Не, няма го в света на мъртвите, проверявах.
– Може би той е забравил за теб.
– Дано, но не мога да рискувам с теб, разбираш ли ме? – нежно попита той, — стана ми най-скъпото.
Изведнъж ми се замая, почувствах някакъв тласък, сякаш ме удариха, и тялото спря да ме слуша. Виждах как Амброджи ме хвана, явно паднах, чувах как ме вика, но не можех да отговоря.
Учителят ме пренесе в стаята си, положи ме на леглото, без да спира да ме вика. Чувах го и исках да отговоря, но не можех. По-скоро отговарях, но той не ме чуваше, сякаш гледах всичко отстрани и не можех да управлявам тялото си.
Не знам колко време мина, Амброджи почти цялото време прекарваше при моето, по-скоро при своето, легло, разтърсваше ме и се опитваше да приложи всички заклинания, които знаеше.
А аз всичко виждах, всичко чувах, но не знаех как да му помогна. Понякога мислено галех плачещия учител по рамото или по тънката, сякаш запрашена, коса. Понякога дори ми се струваше, че той чувства докосването ми, поне се обръщаше натам, където мислено го докосвах.
Матеуш, умният скорец на Амброджи също постоянно беше тук, обикновено, когато учителят трябваше да ме остави, за да намери ново заклинание или да се отлъчи по дела на Академията, Матеуш беше до мен. Той разговаряше с мен, опитваше се да ме увери, че господин Клекс задължително ще намери лек, който ще ме излекува.
А после чух разговора между Амброджи и Матеуш.
– Не знам какво да правя, Матеуш, ще трябва да съобщя на баща му, – разтревожено каза Амброджи.
– Вече знам, – чух гласа на баща ми.
Той се оказа в стаята, в черната си мантия, баща ми е съдия, затова често носи черна мантия, дори извън работа. В приказните градчета често при съдията идват и без запис. Поне при моя баща идваха.
– Господин Абракс, за съжаление, синът ви е болен и не мога да го излекувам. Но правя всичко…
– Всичко? – зло го прекъсна баща ми, – да, разбира се, всичко. Защото синът ми е най-скъпото, което имаш?
Матеуш пронизително изкрещя. И Амброджи разбра всичко. Да и аз разбрах всичко.
Господин Клекс уморено се отпусна на леглото и неволно покри дланта ми със своята.
– Ти наложи заклинание на собствения си син, за да ми отмъстиш, Амарас? – попита учителят.
– Син? – засмя се баща ми, – да, а какво такова? Та ти защо се вкопчи в него? Нали виждаш, че това е кукла!
– Кукла? – недоумяващо попита Амброджи и ме погледна.
– Кукла, обикновена оживена кукла! – той се хвърли към леглото и ме удари по лицето с бастуна.
Свих се, но нищо не почувствах.
Амброджи изкрещя и се хвърли върху баща ми.
Някак глухо се учудих. Кукла? Как мога да бъда кукла? Та аз мисля, аз разсъждавам, аз чувствам, аз желая. Нали куклите умеят така? А ако умеят, значи всички кукли по нищо не се различават от хората.
На млечнобялата буза ми се появи разкъсана пукнатина, Амброджи притисна тялото ми към себе си, а аз объркано наблюдавах. Не чувствах прегръдките му, но сърцето ми се късаше, защото виждах как страда.
– Ти, заносчив лудак! – изсъска баща ми, – дълго чаках, учих се, не си представяш в какъв ад попаднах! Реших да създам за теб най-скъпото, добре те познавах, знаех какво обичаш, и създадох за теб кукла, такава, която би могъл да обикнеш. И ми се получи. Е, какво чувстваш, какво чувстваш, Амброджи Клекс, сега, когато знаеш, чe най-скъпото, което имаш, е напукана кукла?
– Но… но защо? Защо, Амарас? – с болка попита учителят.
– Обичах те. Исках да спечеля твоето разположение, исках да ме оцениш. Толкова се възхищавах от теб тогава, а ти… а ти не ме забелязваше.
– Но нали ти беше моят любим ученик! – възрази Клекс.
– Това са само думи. Никога не си седял с мен на покрива, както с тази тъпа кукла! Никога не си се смял с мен! Това са всички МОИТЕ знания, това са всички МОИТЕ интереси, които вложих в него! – Амарас изтръгна тялото ми от прегръдките на учителя и го хвърли в ъгъла.
Отново се свих, но нищо не почувствах, а Клекс се озова в ъгъла преди да падна и внимателно ме хвана. Баща ми се усмихна презрително.
– Ще ти оставя тези отломки. Онзи демон го призовах, тогава, да го помоля да ме обикнеш.
– Но това беше демон на ярост! – учуди се Амброджи.
– Объркнах, – сви рамене Амарас, – мислех, че всички демони са еднакви. Но не успях да му поискам нищо, ти и твоята тъпа птица се намесихте. А после ме изгони.
– Разбира се! Нали нарушаваше правилата!
– Правила… правила за кукли. Амброзиус няма да нарушава правила, – Амарас се засмя.
Амброджи поклати глава.
– Амарас, не знам… не знам какво да кажа. Не исках да те обиждам, никога, не разбирам откъде в теб толкова…
– И никога не си разбирал. Сега може би ще разбереш. Когато поставиш това чучело на постамент. Изключих го. През цялото това време, аз всичко чувах и виждах, всичко, за което говорихте, всичко, което правихте. Това аз му заповядвах какво да ти отговаря, как да те докосва… как да те обича… – по-тихо каза Амарас, – Това през цялото време бях аз. Само по-идеален.
Учудих се. Изобщо не чувствах, че някой ми заповядва как да отговарям, помнех какво говорех и щях да го кажа и сега. Но ако съм кукла, ако баща ми през цялото това време е говорил вместо мен, ако той е правил всичко вместо мен, защо сега мислите ми не спират? Нали той ме изключи.
Замислих се. Наистина, никога не боледувах и никога не изпитвах болка. Всичко лесно ми се даваше, бързо се учех. Тялото ми беше ловко и силно.
– Амарас, мислех че си полудял тогава, – горчиво каза Амброджи, той внимателно положи тялото ми на леглото и направи крачка към баща ми.
– И полудях, – изсъска Амарас.
– Но… честно казано, нямаше причина за това! Нито една! Ти беше… скъп ми, – гласът на учителя трепна.
– Но не най-скъпото!
Учителят въздъхна. Амброджи Клекс никога не лъжеше.
– Възможно е ти да не ми даде шанс, Амарас, – каза магьосникът.
– Е, аз се учих при теб много по-дълго от Амброзиус.
– Е, до срещата с Амброзиус и аз се научих на кое-що, Амарас, тогава не знаех какво е да ценя хората. Дългите години самота ме научиха на това. Може… дългите години загуба, на теб.
– Не ми лъжи! – яростно изсъска Амарас.
– Защо да лъжа? Нали направи всичко, отмъсти, – Амброджи искаше да ме погали по напуканата буза, но се сдържа и отдръпна ръката. – Ела на покрива, Амарас, да поговорим още. Сега, когато знам за това страшно недоразумение, може би ще можем да оправим всичко?
Баща ми затвори очи, сякаш му беше болно, поклати глава и кимна, като погледна учителя.
– Добре.
И си тръгнаха. А аз останах, защото не знаех дали мога да се отдалечавам от куклата си.
ХХХХ
Амарас се смееше през сълзи.
Той и учителят седяха на покрива, разговаряха, опитваха се да надбягат дългите години глупава разлъка.
Аз стоях до тях. Но те не ме виждаха. Баща ми — по навик продължавах да го наричам така, — говореше, отговаряше, разказваше. И забелязах нещо. Той не говореше като мен. Аз не би отговорил така. Тоест, разбира се, баща ми разказваше за опит, който аз нямам, но начинът, по който разказваше, това беше съвсем различно. Той не съм аз! Той не ми заповядваше! Но как да предупредя Амброджи?
И тогава видях, видях ясния поглед на учителя, той тъжно гледаше в моята посока, не ме виждаше, но гледаше право към мен. Влюбено и тъжно.
– Амарас, – въздъхна учителят, докосвайки ръката на баща ми.
– А после аз… да? – прекъсна се той, молебно гледайки Амброджи.
Учителят въздъхна.
– Амарас, ще останеш ли в Академията?
Баща ми застина.
– А ти… ти искаш ли това?
Амброджи въздъхна.
– Никога не съм искал да си тръгваш.
Амарас се усмихна.
– И така? – учтиво се усмихна Амброджи.
– После преместих друидите в онази нова гора и тя разцъфна. Така че в онзи свят сега всичко е наред…
ХХХХ
Амброджи седеше на леглото си и докосваше разбитата ми буза.
«Амброзиус, Амброзиус, как така, къде си сега? Къде се дява искрата на живота?» — мислеше Клекс, а аз всичко чувах! Чувах как мисли.
«Амброджи, тук съм!» — опитах се. Нали ако чувам мислите му, може би и учителят ще може да чуе моите?
Клекс рязко се обърна, но пак въздъхна и погледна тялото на куклата… моето тяло! Нямах друго. И каква разлика — направено ли е било от маг или родено от човек? Не тялото прави човека човек!
«Амброджи, ако ме чуваш, дай знак, е… потри дланите!» – отново се опитах.
Навярно призраците или кой знае кой, който губи по този начин тялото си, в такива случаи казват, че отчаяно им се е искало да живеят. Аз не чувствах отчаяние. Просто исках при човека, който ме обичаше. Не знаех тогава, все още не знаех, че и аз го обичам. Но исках при него.
Учителят погледна дланите си и несигурно ги потри. Извиках от радост.
» Не ти се привиждайки, Амброджи, тук съм, наистина тук съм! Видях ви с баща ми на покрива, виждам те, но…»
– Амброзиус? – на глас извика Клекс и, като стана, се огледа.
«Да-да! Чувам мислите ти! В стаята съм, стоя срещу теб. Не знам как да управлявам това тяло. Тази куклата, както каза баща ми. Но тук съм!»
«Момчето ми…» — помисли Амброджи и задавено заглъхна, преглъщайки сълзи, — «Ще те върна, ще ти подаря ново тяло»
«А може би не трябва? Може би ще се науча да говоря и да те докосвам без тяло? Може би има магия, която ще може да ме научи да се материализирам по желание?»
Амброджи се удари по челото.
– Ами разбира се! Съвсем от мъка съм полудял! Разбира се, че има! Веднага ще започнем да се занимаваме!
«Трябва да поспиш, Амброджи. Утре ще започнем»
– Утре може да не дойде! – изръмжа учителят.
«Ще дойде, винаги е идвало», – опитах да се засмея. Не се получи.
Амброджи мина в банята, върна се гол и легна в леглото. Никога не бях виждал учителя без дрехи. През цялото време, докато бях в безсъзнание, той спеше в кабинета си, оставяйки ми своето легло. Обзе ме лека притеснение. Не знаех какво да правя — да легна ли до него? Но не знаех как. Дори не разбирах дали стоя или седя.
Учителят прегърна куклата, целуна я по разбитата буза и затвори очи. А аз не умеех да спя. Откакто баща ми изключи тялото ми, винаги бях буден.
Опитах се да отида до прозореца, за да седна поне на первази, или да създам илюзия за ума си, че седя на первази.
Умът — това е единственото, което ми остана. И Амброджи.
В стаята се появи учителят. Не знам как по-добре да обясня това. Той лежеше на леглото и стоеше в стаята.
– Амброзиус! Знаех си! Не бях сигурен, че ще се получи, но винаги съм подозирал, че сънят е отделяне на душата от тялото.
Клекс се втурна към мен и здраво ме прегърна. И почувствах!
– Момчето ми! – магьосникът ме гледаше в очите, галеше лицето ми, особено онази буза, която беше разбита у куклата.
– И тук ли има рана? – попитах, докосвайки бузата си.
– Не, – усмихна се и поклати глава Амброджи, – ето, ни заедно. Сега трябва да кажа на Матеуш да пригледа Академията. Или нека Амарас вземе Академията. А аз ще остана с теб, тук.
– Но нали баща ми пак ще се разсърди и пак ще направи нещо глупаво и опасно, – казах.
– Хм, прав си, толкова се зарадвах, че отново те обретох, че съвсем изгубих разсъдъка си. Какво да направим, – Амброджи седна на първази, привлече ме към себе си и се замисли, галейки ме по косата.
Навярно по косата, тук не съм сигурен, макар че учителят изглеждаше както винаги, разве че съществено по-млад. Ако той има коса, то и аз трябва да имам.
– А еднакво ли изглеждам, както… както куклата? – попитах.
– Какво? – стресна се учителят, галещата ръка замря, – не знам, тоест да. Да. Само по-добре.
И пак потъна в размисли.
– Не ми стигна време да го обикна, но ми стигна време да обикна теб. Такава странна задачка. Но ако го бях обикнал, той не би те създал и не би те опознал, бр, тръпки ме побиват от самата мисъл за това, – мърмореше учителят. – Но ако не му стигна време да ме обикне, то той също не би започнал да те създава. Значи както се е случило — правилно е. Но какво да правя с него? Не мога да го обикна, вече обикнах теб.
И аз мислех. Никога не съм се отнасял топло към баща ми, но не съм се отнасял и зле към него. А сега ми стана жал за него. Той целия живот, всички тези години умираше от болка, защото обичаше учителя без възможност за отвръщане. И в мен вложи цялата си любов. Всичко най-доброто какво той имаше, за да ме обикне Амброджи. И успя. И Амарас искаше да убие не мен, а своята любов. Излиза, че аз съм любовта на баща ми към учителя. Чиста. И не мога да бъда убит, защото любовта не може да бъде убита, ако това е любов. Навярно затова, когато Амарас, баща ми, изключи куклата, аз останах. А Амброджи ме обича, защото, излиза, че му трябва любовта на Амарас.
Клекс се намръщи. Съвсем забравих, че чува мислите ми.
– Момчето ми, – той се отдалечи и ме погледна в очите, – искаш да кажеш?..
Учителят поклати глава и поривисто ме притисна към себе си.
Навярно щеше да бъде красиво, ако се разтворя, ставайки тази самата чиста любов, свързваща тези двамата – баща ми и учителя. Но не възнамерявах да се разтварям. Вече бях оживял. Имам своите желания и своите чувства, иначе би чувствал това, което чувства баща ми, но дори не знаех къде е сега – спи ли или не, боли ли го или се радва. Значи не съм свързан с него. Може би любовта на баща ми просто ме пробуди? Повика ме?
– Амброзиус, както и да е, който и да си, не възнамерявам да те губя, – топло и убедително каза Клекс. – именно теб. Относно ти нямам никакви въпроси и никакви съмнения. Не знам какво да правя с баща ти. Никога не съм мислил, че законът на двойствеността е непреложен. Да не би да съм магьосник, ако мислех, че има непреложни закони. Ако въобще трябва да говорим за някакво непоклатимо правило, то това ще бъде – прави възможно най-много хора възможно най-щастливи. И пази това, което ти е най-скъпото.
Последното учителят изтърси смутено.
ХХХХ
И потекоха странни дни, Амброджи прекарваше време с Амарас, разказваше му за Академията, постепенно предаваше пълномощията, и два-три пъти дневно си лягаше. За да дойде при мен. А веднъж Амарас се промъкна в спалнята на учителя, видя, че куклата все още лежи на леглото и ме разби. Тоест куклата, разбира се. После седна над отломките и заплака.
Знаех, че Амброджи ще се разсърди. Така и стана, учителят влетя и веднага закрещя.
– Да какво не е наред с теб?! Защо винаги, винаги избираш да разрушаваш! Аз те учих да съзидаваш! Може би именно затова не можем да станем близките! Първо самият ти трябва да се научиш да обичаш! Да обичаш! А не само да искаш! Да обичаш! А не да причиняваш болка на този, когото наричаш любим! Как може, как може? Върви си, иди в стаята си!
– Ти през цялото това време спа с тази проклета кукла! – разгневи се Амарас.
Погалих Амброджи по рамото. Учителят почувства и леко помърда с раменете, рязко успокоявайки се. Той тежко въздъхна и седна на леглото, ровейки отломките.
– Глупак си, Амарас, ти вложи в Амброзиус своята любов, а сега се опитваш да се отървеш от него. Излиза, че се опитваш да се отървеш от любовта към мен, но се сърдиш почему-то на мен. Трябва ти курс на лечение. Бонбони за радост, витамини за дружелюбие… – Амброджи изброяваше обичайните си добри магийки.
– Нищо не ми трябва, ще си тръгна! Ще си тръгна и ще те забравя!
– Вече си тръгваше, – тъжно каза учителят.
– Тогава всичко беше по-различно!
Амброджи махна с ръка и погледна встрани.
– Трябва да разбереш какво значи да имаш нещо, което е най-скъпото.
– Ти си моето най-скъпото! – пламенно извика Амарас.
Амброджи бавно поклати глава.
– Не. Аз не съм, на теб ти по-скъпото е гняв, не съм по-скъпото от ревността, не съм по-скъпото от себелюбието.
– А онази проклета кукла ти беше, значи, най-скъпото? – баща ми така и продължаваше да ме нарича кукла.
– Защо – беше? – вдигна ясните си очи към Амарас Амброджи.
Амарас стисна юмруци и челюсти.
– Ето какво, момчето ми, – каза магьосникът, без да остави ученика да каже поредната глупост, – можеш да си тръгнеш, можеш да останеш, аз, както и тогава, не те прогонвам. Но докато не се научиш да обичаш, няма да мога да ти отвърна. Разбрах защо не можах да реша тази задача. Любовта – винаги е взаимна, когато това е любовта. Затова, щом ме обикнеш, ще мога да ти отвърна. Но не по-рано!
Завърши Клекс познато и строго.
Амарас зло погледна Амброджи и учителят продължи:
– Върви си, Амарас, мой любим и нещастен ученик. Ще те чакам. Магьосниците не остаряват. Затова вярвам, че ще те дочакам.
Учителят се обърна и започна внимателно да събира отломките от разбитата кукла. Баща ми издаде някакъв ранен звук, нещо между стон и крясък, и избяга от стаята. Амброджи мълчеше, няколко пъти започваше да казва нещо, знаейки, че чувам, че съм тук, до него, но се спираше. И мислите му бяха просто ярък калейдоскоп, който, Амброджи знаеше, много ми харесва. И знаех, че така се старае да скрие мислите си.
Моят стар и вечен магьосник внимателно сложи отломките, поръси ги с някакъв прах и куклата отново стана цяла. Амброджи премина с дланта по белега на бузата и той също се затегна. Сега изглеждаше, че спя, поне си го представях така.
– Ето, – доволно се отзова учителят, изпрати вест на Матеуш, че ще си почине след обяд, и се настани на леглото.
– Защо събираш тази кукла, нали не мога да се върна в нея? – попитах, когато се озова до мен.
– Разбира се, че можеш, – усмихна се Амброджи. – сега това е моя кукла… по-скоро твоя. Но сега аз я създадох, Амарас я разби. Той вече няма отношение към нея и не може да я управлява.
– Сега ти можеш ли да я управляваш? – усмихнах се.
Но Амброджи поклати глава.
– Не, не мога. Не направих така, че някой да може да я управлява, освен теб. Затова можеш да ползваш новото си тяло, когато поискаш.
– Но не знам как.
– Ще се учим!
И се учихме.
ХХХХ
Куклата не ми беше нужна, реших да се уча да се материализирам. Но понякога я ползвах, заради Амброджи. Когато не спеше, но искаше да ме прегърне. Не можех да му откажа това.
Амарас ту го имаше, ту го нямаше в Академията. Минаваше и отминаваше. Понякога за дълго, понякога няколко месеца го нямаше, после се връщаше и се затваряше в магическата библиотека.
Само Матеуш знаеше, че съм жив. Скорецът се радваше за Амброджи толкова силно, колкото силно се беше тревожил за него, когато мислеше, че съм умрял. А аз все мислех, как така се случи? Защо не останах кукла, защо оживях? Нали баща ми не искаше това, той искаше куклата просто да носи всичко най-доброто, което има в него. Нали може ли любовта на някого към някого да стане отделна личност? Нали аз съм виновен. О, толкова магически истории прочетох! Знам как трябваше да се случи. Баща ми трябваше да се изповяда на Амброджи, той да се покае и да прехвърли любовта си към мен към него, защото аз трябва да съм той, Амарас. Но аз не съм той. И затова любовта на Амброджи принадлежи на мен. Но не се ли намесих в чужда история? Клекс ни учеше всички, че това е най-ужасното, което може да се случи с човек или дори с магьосник – да се намеси в чужда история. Дори с боговете понякога се случва такова. Казват така. Самият аз почти всичко, което знам, знам от книги. Излиза, че го изхвърлих от историята, и сега не му остава нищо друго, освен да отиде и да изхвърли от историята някой друг и ще започне такава ужасна бъркотия от лъжи! Трябва да си тръгна, но как ще си тръгна? Амброджи не иска да живее без мен. Аз съм негово най-скъпото. А на мен? Какво ми е най-скъпото? Би казал учителя, но кого познавам освен него? И не искам да познавам никого, но и това не е изненадващо. Не можеш да искаш това, което не познаваш. Слепият не тъгува за дъгата, а глухият за музиката. Но ако кажа на Амброджи за това, ще му разбия сърцето. На негово място това би ме разбило, ако това, което ми е най-скъпото, ми каже, че иска да потърси нещо друго скъпо, за да сравни.
И тогава реших.
ХХХХ
Баща ми седеше в библиотеката на масата, скривайки лицето си в дланите. Слаб и изящен, завит в черната си мантия – и тук го дотягаха със своите спорове приказните жители. Влязох, управлявайки куклата.
– Какво? Ти? – с омраза извика Амарас, но някак веднага се отпусна и се обърна встрани, – Значи той те върна… какво искаш?
– Бате… Амарас, нищо няма да решим поотделно. Трябва да решим задачата на любовта, а тя не може да се реши с омраза, помислих си.
– Защо си жив, проклета кукло? – уморено изцеди той.
– Не знам, но не съм кукла. Когато ме изключи, не изчезнах. Останах. Може би защото ме създаваше от своята любов, а твоята любов не може да умре и затова не мога да умра аз. За да ме унищожиш, трябва да разобичаш Амброджи, а ако го разобичаш, няма да ти се налага да ме унищожаваш. Така че сам виждаш, омразата към мен е съвършено безсмислена.
Той замислено и болезнено се взря в мен.
– Защо само те създадох?..
– Вече не е важно. Вече съществувам и вече съм тук. Слушай ме, татко… Амарас, излиза, че на Амброджи най-скъпото е твоята любов, разбираш ли?
– О, аз нещастник! Сега съм обречен да ревнувам дори към собствената си любов!
– Ти… трябва да вземеш любовта към учителя от мен, Амарас. Тогава всичко ще се върне на мястото си.
– Ти го обичаш и въпреки това ми предлагаш това? – учуди се баща ми.
– Именно защото го обичам, – тихо казах, – може би това не аз предлагам, а твоята любов.
– Но нали ще умреш тогава!
– Възможно е, – замислих се, – но искам да живея, защото обичам. А ако не обичам, няма да имам и желание да живея.
– Колко жестоко… – тихо каза баща ми, – не, няма да мога, върви си, върви при него, аз… това аз ви попречих, но може да ме простите, нали? В края на краищата, не би те създал, ако не се бях разсърдил на Клекс.
Усмихнах се.
– Дори ти донесох заклинанието, – сложих златиста листчица на масата.
– Какво? Няма такова заклинание.
– Това е заклинание за връщане на своето. Ти просто ще вземеш това, което е твое. Ако обичам Амброджи със своя любов, не с твоята, то нищо няма да се промени. А ако ползвам твоята – тя ще се върне при теб. Тази самата, която търсиш и която заслоняват твоите болка и обида.
Куклата затвори очи и се приготвих да чакам. Разбирах, че ако баща ми ме е създал от своята любов, то ще изчезне идеята ми за създаване, тази смърт няма да бъде просто смърт, това ще бъде пълно небитие. Ще изчезна. Съвсем-съвсем. А може би не, може би ще остана, а? Може би ще ми хареса да бъда чувство? Може би това е приятно?
Амарас тихо започна да чете заклинанието. Приготвих се, мислейки си как ще бъде. Ще започна ли да се разпадам? Ще ми боли ли? Първо нищо не се променяше. А после… не, и после нищо не се промени. Останах на мястото си, а тъмните очи на Амарас посветляха до синьо. И откъде ли знаех, че тъмни са били от болка, а всъщност са сини – като на куклата, която създаде. Баща ми ставаше все по-красив. Можех да изглеждам така, ако бях порастнал.
Заклинанието свърши и Амарас изпитателно се вгледа в куклата. Помислих за Амброджи, но сърцето не се сви по познатия начин. Обичах господин Клекс не повече от баща ми. Искаше ми се радостно да извикам, че, оказва се, не съм умрял и дори не страдам, но се сдържах. Имам още едно дело. Трябва да им доразкажа тяхната приказка. Нали съм най-добрият ученик, оказах се прав, знам, че Амброджи, когато най-накрая може да прегърне измъчeното сърце на Амарас, ще реши, че съм се разтворил. Няма да имат причина да се обиждат един на друг, няма да имат причина да се смущават, спомняйки си за мен, ще мислят, че това, което им беше най-скъпото в мен, е при тях.
Отдалечих се от куклата, оставяйки я мъртва, каквато си беше.
– Амброзиус? Амброзиус? – спусна се към мен Амарас. Сега любовта го караше да обича и съжалява другите.
Красивата тя му беше. Тоест него и има, на мен ми беше.
Не отговорих. Навярно известно време Амброджи ще ме търси насън, просто за да провери. Е, какво да се прави. Едва ли ще ме забележи без любовта на баща ми.
И тогава в стаята влезе учителят. Вероятно му се беше приискало да почувства любов. Обикновено не идваше тук, знаейки, че тук е Амарас и не искайки да го нарани. Видя куклата на стола и веднага пламна.
– Амарас, некромантите да те вземат, какво ти трябва пак от Амброзиус?! – възмути се той, хвърляйки се към куклата и изпитателно вглеждайки се в очите ѝ. Възнамеряваше да ме разгледа там.
Амброджи недоумяващо гледаше в съвсем празните и неживи очи на куклата.
– Чакай, ще ти обясня, Амброзиус сам дойде при мен… – започна Амарас.
Амброджи трепна, чувайки гласа на ученика, оцветен от любовта, която толкова му харесваше, и се обърна към Амарас.
Сега ще могат да се разберат.
Излязох от стаята, оставяйки ги, най-накрая, насаме и заедно.
ХХХХ
Утрото в Приказния град е страшно красиво, страшно. Златисто-розови облаци в синьо небе, лунтичавият вятър се носи по покривите, завъртайки кованите флюгери. Уважаваните говорещи животни степенно се разхождат по паважи, учтиво поздравявайки се помежду си. Седя на покрива на Кметството.
Да седя на покриви все още обичам, това не ми мина. От тях по-добре се вижда звездният живот и земният също.
Все пак се научих да се материализирам сам. Понякога влизам в Академията на господин Клекс. Знаете ли какво направиха Амброджи и Амарас с куклата? Поставиха я в градината с табелка «съд, който запази най-скъпото». Романтично, мисля си.
Но вече не съм съд. Аз съм жив. Вече жив, макар че засега животът ми не е важен на никого. Защото все още не знам какво ми е най-скъпото. Но ще узная.
– Прекрасна утрин, нали? – чувам учтив мъжки глас.
Вдигам очи към говорещия. Странно, той ме вижда?
Възрастен мъж, облечен като английски аристократ. Нещо такова се мята в съзнанието ми. Толкова дълго живея, толкова много чета, че лесно разпознавам героите от книгите – точно те са жителите на Приказния град. Приказният град е такова кръстопътище на светове, откъдето всички диктуват историите си.
– Ти ме виждаш ли? – учудвам се.
Той скромно се усмихва.
– Защо си сам, тук, на покрива? – обръща се към мен като към дете.
– Обичам да седя на покрив. Научи ме един магьосник. А ти какво правиш тук?
– Тоест ти си магьосник? Никога не съм вярвал във всичко това, докато не попаднах тук, – той сяда до мен на ръба на покрива, аз се местя малко, но не защото няма място за него, а от учтивост, за да покажа, че се радвам на идването му, – Сеймс Форсайт на твоите услуги.
– Амброзиус.
– Това означава – безсмъртен.
– Да. Май да, – смея се. – а твоето име означава – семейство.
– Да. Само че при мен с него не се получи.
– Значи то не е било истинско. Защото с истинското задължително ще се получи. Това е… – разбирането се стоварва върху мен толкова неочаквано, че от радост хващам лицето на мъжа с дланите, целувам го където се намери и се смея, защото вече знам какво да търся, – най-скъпото.
– Да, – казва той, малко ошеломен, и ме гледа в очите, – май най-скъпото.
05/06/25
