Така може
— Не, не, чакай! Така не може!.. – мъжът пълзеше към прозореца, безпомощно прикривайки се с ръка от лазера.
Беше страшно да се гледа убиецът, но още по-страшно да не се гледа, затова сенатор Корген гледаше. Убиецът не криеше лицето си. Нямаше нужда.
Убийството отдавна бе престанало да бъде престъпление. На всеки човек в новия свят се даваше правото безнаказано да убие 50 души. Или можеше да се включи VIP-тарифа. Можеше да убиваш колкото искаш, но след 15 години те екзекутираха.
Човек би помислил, че при такъв закон светът ще се превърне в ад, но Консорциумът «Общество» бе изчислил хубаво. Е, каквото можа. Богатите веднага се обградиха с охрана, на която бе предписано да стреля при всяка заплаха. Стана модерно да се наемат телохранители с вип-тарифа – човек би си помислил, кой би се съгласил да стреля по хора, за да те убият след 15 години? Но кандидати имаше повече от достатъчно. Отчаяни, изгубили любимите си, неизлечимо болни, обидени изгнаници на обществото – отиваха за добра заплата. 15 години им се струваха достатъчно.
Кървавата баня започна, както обикновено, сред неграмотното постоянно обедняващо население. Но наказанието за грабеж и присвояване на богатство се ожесточи, затова убийствата с цел грабеж не се увеличиха.
В началото, разбира се, светът малко се разтърси. Хората се разправяха с обидчиците си, имаше и психопати, които просто убиваха хора на улицата. Но човекът е такава гадина, която свиква с всякакви условия, опитвайки се да ги стабилизира, нормализира. Човекът някога се е примирил с робството, с това да осакатява деца за забавление на богатите, да замерва жени с камъни, да измъчва хора пред тълпата, да изгаря за красота или бенки, да решава кой с кого да прави любов, да решава кой цвят на кожата или косата е по-достоен, да плаща, за да живее. И през цялото това време убийството не е било морално уродство. През цялата история на света човек е убивал човека. Това е било незаконно и човекът просто се е опитвал да скрие естествената си потребност да убива онзи, който му пречи. Правителствата винаги са имали право да убиват. Какво толкова ужасно има в това, че сега правителствата са споделили това право?
Разбира се, десетилетия наред не стихваха споровете – морално ли е това или превръща хората в зверове? Както обикновено, появиха се куп нови секти.
Говореха, че скоро ще дойде краят на света, говореха, че свободата да убиваш е естествена свобода на личността, появиха се книги и школи по философия на убийството.
Богатите, както обикновено, мечтаеха броят на хората, претендиращи за благата на света, да намалее, но по някакъв хитър начин робите да останат същия брой. Затова те прочистваха, както им се струваше, обществото за своя щастлив свят на богаташите. Естествено, сега можеше да се премахне всеки прекалено приказлив, но наивен, открито несъгласен със световния ред.
Имаше опити да се отмени този ред и отново да се направи убийството незаконно. Но имаше дори хора, които протестираха срещу тези опити. Имаше такива, които казваха, че убийството не трябва да бъде забранено, просто самият човек трябва да разбира отговорността, да бъде високоморален и да се развива, и да не убива просто ей така. Че маргиналите никога не са се спирали от забрани, затова трябва да се учи човекът, а не да се забранява. Че с липсата на наказание за убийство хората ще станат по-внимателни и по-добри, по-малко ще дават поводи да бъдат убити, и по този начин това дори ще повлияе добре на обществото в бъдеще, хората ще станат по-учтиви и по-добри и убийствата ще престанат от само себе си.
Имаше такива, които убиваха стари роднини, наследявайки скромното им имущество. Появиха се адвокати, които защитаваха такива убийци от обвинение в користолюбие. Обикновено се смяташе, че старците са убивани от милост, за да не се мъчат от старостта.
Общо взето, не се промени чак толкова много в света. И за много десетилетия привикнаха към безнаказаните убийства. Всъщност, като всяко мащабно явление, имаше и плюсове в този ужасен и откровено аморален закон. И това се превърна в сериозно главоболие за богаташите.
Появиха се рицари на справедливостта, които намираха богати престъпници, избегнали наказание, и ги убиваха; деца на богаташи, които изнасилваха беззащитни момичета и унижаваха работници в сферата на услугите, се оказваха мъртви и органите на реда дори не търсеха убийците.
Имаше и служители на реда, които просто убиваха заподозрени, когато не можеха да докажат вината им. Нещо повече, органите на реда имаха повишен лимит за убийства. Освен 50-те лични убийства, те имаха квота за 50 служебни убийства на месец.
Във всяка игра могат да играят поне двама, затова е и игра.
– Така може. Ти сам гласува за това, – ярко и рязко се усмихна убиецът. – Нали така?
Убиецът лениво прокара лазера по крака на сенатора, разрязвайки плътта. Корген изкрещя от болка. Убиецът се обърна към помощниците си. Той и тя – приличащи си като брат и сестра. Красиви и млади.
И тримата бяха в черни дрехи. Удобни.
– Така, така, – кимна момичето. А младежът лениво се усмихна.
– Но аз нищо не съм ти направил! Или, чакай, искаш ли пари? Имам!
– Какво бе, предлагаш ми користна сделка? – престорено се ужаси убиецът, – не, аз съм законопослушен гражданин. Ти си ми… третият, май.
Корген потрепери.
– Четвъртият… – с ужас преглътна той.
Вече няколко месеца сред върхушката на Консорциума цареше страх. Никой не очакваше, че някой ще започне да убива самите тях. Прекалено добра охрана имаха. Прекалено далеч и високо бяха от хората. Но вече трима от най-уважаваните сенатори на Консорциума бяха убити. След безграничната власт, на която се наслаждаваха толкова дълго, това беше плашещо. Те вече бяха уверени, че са богове тук, на Земята, и могат да правят с нея каквото искат. Те предизвикваха войни, настройваха нациите една срещу друга, карайки ги да се мразят, въвеждаха точкови лов на вещици – тук изгаряха червенокоси, там забраняваха абортите, там забраняваха да се носят жълти дрехи, там да се държат за ръце, там образование за момичетата, а там за момчетата. Земята се бе превърнала за тях в нещо като компютърна игра с най-добрата графика. Членовете на Консорциума в един момент сякаш наистина повярваха, че са от друг вид, различен от останалите хора на Земята.
Те контролираха законодателството, източниците на новини, производството.
И ето, започнаха съвсем случайни убийства. Група някакви луди, които охраната им не можеше да намери, и всичките им верни кучета, и всичките им ресурси, за да се разправят с тях.
– Четвъртият? Не, не ме клевети! Ти си третият. Сенатор Хирокава не го убих аз, – усмихна се убиецът.
– Какво искаш?! За какво?
– Просто защото така може, – сви рамене убиецът. Красив, изящен. Непонятно с какво недоволен. Той би могъл отлично да се нареди в света. – Нали в това е смисълът на закона?
– Чакай, разбирам, смяташ, че сме затлъстели богаташи! Но без нас ще настъпи хаос! Ние просто…
– Ами и с вас е хаос, – красиво махна с ръка убиецът пред панорамния прозорец, – а ти печелиш време, да, мислиш си, че охраната ще успее да дойде на помощ?
Убиецът се усмихна ласкаво, приятелски и зряло.
Корген заскимтя. Не знаеше защо никой няма да дойде. Но разбра, че така ще бъде.
– Не ме убивай…
– Защо? – учуди се убиецът.
– Искам да живея…
– Всички искат. …Ама, не, не всички. Вие превърнахте този свят в нещо такова, че далеч не на всички им се иска да живеят. А знаеш ли какво! Имам по-добра идея. Май няма да те убия. Ще направя така, че и на теб да не ти се иска да живееш в света, който си създал. Какво ще избереш? Живот в заразено село в Африка? Живот в село в Германия, където жителите са атакувани от стършели, но по закон не могат да ги убиват? В Белгия с фалшиво обвинение в педофилия и химическа кастрация всеки 3 месяца? В Япония, без работа? В Русия, с обвинение в неблагонадеждност? В Китай със забрана да влизаш в града?
– Аз…
– Убий го, – весело помоли красавицата.
Убиецът я погледна и топло се усмихна.
– Не, не! Ще избера, аз!..
– Нейната молба ми е по-скъпа. Вас, гадовете, хората също ви молеха да ги оставите на мира. Но чиито молби ви бяха по-скъпи. Нали така?
Лазерът преряза краката и ръцете на сенатора. Корген изкрещя, а после лазерът проби гърлото му, внимателно, така че да диша болезнено, кръвта да залива трахеята, но въздухът да преминава.
ХХХХ
Тримата излязоха на улицата от хотела. При тях дойде още един мъж. Усмихнат и светъл.
– Готово. Охраната и персоналът ще се събудят чак сутринта.
– И при нас всичко е готово, – усмихна се убиецът. – само сенаторът няма да се събуди.
– Ама добре, нека си поспи, сигурно се е уморил, толкова да мисли за народите, – разсмя се новодошлият.
– Още толкова много са останали!
– Нищо, скоро е Нова година, ще направим голям празник. И всичко по закона, – подсмихна се убиецът. – Така може.
