Снежната порта
Вратата се отваря само при първия сняг. Не в буря, не в преспи. Само тогава, когато снегът се чуди дали да остане. Такъв не е имало откакто станах на 3. И не бях избран. Но тази година изгубихме твърде много чорапи и копчета…
В коледната сутрин се събудих от радостни викове. През прозореца видях другите деца, скупчени при арката. А около тях — пелена от снежинки. Грабнах шала, в движение нахлузих чорапите, а шапката… Кой мисли за шапки посред зима? Пижамата ми се държеше на две розови копчета — пришити нелепо към ръцете на Спайдърмен, а палто — хитро снабдено с цип, остана под стола.
Когато стигнах до тълпата, Коледната къщичка за книжки вече светеше ярко и примамваше с шарените си близалки. На предната книжка отляво имаше нарисуван слон. Винаги е изглеждал като жив, но днес сякаш се усмихваше…
— Свети, гледайте, свети…
— Какво свети бе, отразяват се лампите…
— И трепери даже — гласовете се смесиха в какафония от звуци. Всички се бяха втренчили с жадни погледи в тесния процеп, където се бе появила бравата. Но само един щеше да влезе. Никога не знаехме как решава пред кого да се отвори и какво да му покаже.
Снежинките се завихриха. Слънцето си намери малка пролука в сивото небе и пропусна няколко бледи лъча към нас. А вратата вече заприличваше на порта. Имах предчувствие, че ни чака приключение.
Когато слънцето се скри зад няколко минути, портата бе изпълнила цялото пространство под арката. Наистина беше магична. В касата, близо до пантите, подскачаха малки катерички. Малко по-нагоре няколко врабчета се приготвяха за полет. В основата ни се усмихваха весели джуджета с бели, рунтави бради. А в ръцете им — червени чувалчета, по-високи от тях самите. На върха, между медени бисквитки и клонки зеленика, се мъдреше надпис.
— Виждате ли — провикна се едно от големите момчета от Мармаладената улица. — Работилница за Коледа…
— Ще ни карат да работим ли…Айде не бе, ваканция е — чу се и друг възглас от предните редици, които започваха да оредяват. Оставахме само невръстните, тези по пижами — значи шансът ни за вход се увеличаваше.
— Кой ще отвори, мамо — проплака тънко гласче зад мен, а отговорът ме уплаши.
— Този, който се нуждае от вяра и помощ — сигурно се объркала, всички знаем, че отиваме да изследваме нови светове.
Не чакахме дълго, за да разберем. Наглед дървената порта изведнъж се обагри в ярки цветове и оживя. Птичките зачуруликаха, катеричките заподскачаха нагоре надолу. А брадатковците оставиха чувалчетата и бавно задърпаха тежките крила за железните дръжки. Едва тогава видях, че са оформени като захарни бастунчета.
След две кратки дръпвания, портата зейна широко, точно като камината от приказката за Дядо Коледа. Обля ни аромат на горещ шоколад, канела и наскоро опадали борови иглички. Докато тичах натам, усетих и дим. После го видях — виеше се над множество малки коминчета, кацнали върху още по-малки къщички. Най-после бях преминал Вратата.
Докато гледах вцепенен шарените вратички зад меките преспи, някой ме дръпна за крачола.
— Мърльо, как ми липсваше — едва не заподскачах от радост. Кафявото ми таралежче от чорап със зелени копчета — очички и жълти клечки-иглички, което получих миналата Коледа. — Как стигна до тук?
— Паднахте ме зад печката и никой не ме стигна. И на тринайсетия ден ме прибра…
— А сега мога да си те взема, урааа…
— Не, не — задърпа ме обратно към една по-голяма къща. — Смениха правилата. Вече се плаща.
Тръгнахме на бегом към червено-бялата сграда. Снегът хрущеше под краката ми, а сърцето ми се бе свило. Как щях да платя, като даже палтото не бях си взел? Огледах се за другите — всеки тичаше нанякъде, също толкова озадачен.
Когато пристигнахме, Мърльо се хвърли на чукалото във форма на елен, но вместо почукване, отекна звучно “хо-хо-хо”. Надникнах през прозорчета и наистина приличаше като дома на Дядо Коледа. Вратата се открехна и ме посрещна най-усмихната баба, с най — червените бузи и пухкава бяла коса, които бях виждал.
— Здравей, моето момче. Влизай бързо, скоро ще завали — меденият й глас се смесваше с тънък звън на много малки камбанки от вътрешността на къщата. — Николас те чака в конюшнята, а когато свършите, шоколадът и бисквитките ще ви чакат.
Погледнах надолу към Мърльо, а той вече уверено подскачаше по малкото коридорче. Последвах го и след един завой наляво, минахме през плътна желязна врата. Лъхна ме силна миризма на сено, тор и (странно) на бисквити. Таралежчето вече се беше разположило удобно върху една купа сено. А около него, в десет отделни клетки…
— Няма начин… Виксен? С моркова Дашър ли беше или Блитцен? — Мърльо само се почеса по коремчето, без да ме удостои с никакво внимание. — Лелее, какъв червен нос…Ти си Рудолф. Но теб не те познавам.
Приближих се до последната клетка, точно до голямото стъкло, от което се виждаше Планината на играчките. В ъгъла се гушеше светло кафяв елен, с дълбоки сини очи. Трепереше толкова силно, че не посмях да се приближа повече.
— Хей, хей. Как се промъкна, без да те чуя, младежо? — обърнах се. Вече нямаше какво да ме спре да подскачам като бебе в шоколадова фабрика.
— Дядо Коледа, Дядо Коледа…Мърльо, гледай…
— Хе-хе-хе, спокойно сега. Не се мори още, че работа имаме да вършим. Запознай се с новото попълнение — преди седмица го намериха елфите скрит зад шейната. Но не иска да говори с нас. И не лети много добре, когато е с другите, все губи ритъм.
— Защо е толкова уплашен, Дядо Коледа?
— Не, моля те, казвай ми Нико. Това “дядо” много ме състарява — бузите му ярко порозовяха под дългата бяла брада. Всичко в него сияше. Дори калните му ботуши не помрачаваха блясъка. — Всеки би се уплашил от среднощния дует на Донър и Денсър. Даже Мери трудно ги понася в безлунни нощи.
За известно време се възцари звънлива тишина. Единствено тихо шумолене на пликове се носеше от чувалчето на Купидон. Приятни разноцветни огънчета се виждаха през прозорчетата на планинските къщички.
— Дядо…Нико — запънах се в бързината да се впиша — Мърльо, всъщност моето таралежче каза, че трябва да платя, за да си го прибера.
— Мдаа, той също иска да се прибере. Всъщност Комета ми го доведе една нощ. Твърде много загуби се струпаха. Трябва да ги намалим. На теб се падна най-интересната част. Ето, това писмо получихме миналата година, но не знаехме как да изпълним молбата. Ако се справиш, Мърльо може да се върне с теб.
Не посмях да питам какво ще стане, ако не успея. Но в погледа на му имаше някакво дяволито пламъче. Щом взех писмото, го видях да се насочва към шейната отвън с кофа и гъба. Явно и той нямаше да губи време.
Но писмото ме ужаси. Дете от далечна пустиня молеше за сняг. От книжката за слона помнех само, че там винаги и толкова горещо, че дори дъждът не стига до земята. Как да им занеса сняг? Когато прочетох писмото за трети път на глас, уплашеният елен рязко се изправи и запръхтя.
— Отвори му — измуча Комета. — Някакви буркани иска, ама не го разбирам съвсем. Нека те води.
Бързо притича до една елха вляво от входната врата и издълба малка дупка в натрупания сняг. Там наистина имаше буркан. Докато ме гледаше очакващо, аз се чудех какво да го правя. Най — малко исках да се стоя сам с мълчалив елен, когато имах толкова въпроси към другите. Но той чакаше. И не мигаше.
Приближих се бавно и го отворих бавно. Вгледах се внимателно в животинката. Имаше нещо в тези очи. Сякаш говореха, но всяко разказваше различна приказка. В синьото виждах небе, облаци, градчета. В черното — буря, деца, танцуващи боси, слон, обвит в белота.
— Ти можеш ли да ме заведеш до дома на това дете — попитах с недоверие. Дори не знаех дали ме чува. Но той кимна. — Знаеш ли къде е? — отново кратко кимване. — Просто трява да напълня буркана със сняг?
Ново потвърждение с глава. Залових се бързо за работа. Но не беше лесно да се напълни един бездънен съд със сняг. Отне ми близо час. През цялото време се разсейвах с тихото почукване от планината и звучното припяване откъм шейната. А и аромата на бисквити от къщата все повече се усилваше. Затова реших да бързам.
Когато изтръсках ръце и завъртях капака, разноокият елен вече приклякаше, за да се кача. За няколко минути прелетяхме през тъмни гори и снежни планини, носехме се над дълги реки и дълбоки морета. Задминахме повече птици, отколкото деца чакахме сутринта. И изведнъж намалихме скорост. Накрая се спряхме точно над една дъга. Насред пясъчна пустиня. Над група хора, събрали се под бяла шатра.
— Ето, стигнахме — дълбокият глас на елена смути детската ми душа. — Тук е детето.
— Как си толкова сигурен, че е точно тук. Видяхме няколко такива места.
— Загуби мен в последната пясъчна буря. Иска да ме намери в портата на първия сняг.
Сега вече разбрах. Някой бе отворил вратата за мен. Сега аз я отварях за следващия. Махнах капака и го обърнах. Завихри се буря. Събори ме от гърба на елена и ме понесе като торнадо по пътя обратно. В последния момент успях да зърна надигащи се порти и една беззъба детска усмивка. А до нея — моят слон. Огромен, силен, но усмихнат — сякаш ме поздравяваше. Еленът вече го нямаше.
Затворих очи от страх да не загубя тази картина. Отворих ги едва когато тупнах в меката пряспа.
— Хайде, миличък, закуската е готова — мекият глас на Мери ми напомни къде точно се намирам. — Ела да се стоплиш и после Рудолф ще ви изпрати. Защото позакъсняхте и портата се затвори. А и някой трябва донесе прашеца за забрава за баба ти, за да няма излишно сърцебиене.
Подскочих — значи чорапчето си идваше с мен. А и бисквитките бяха върха. Дано само прахът да не литне и към мен. Имам време да реша къде да се скрия, докато подейства на баба. Първият сняг е супер.