Дисклеймер.

Для тех, кто «психически не добре» и сочувствующих, отдельно уведомляю, что данная книга – художественный вымысел. Все совпадения с реальными людьми, событиями, конфессиями, названиями случайны. Автор не несет ответственности за травмы и дискомфорт, которые может получить читатель со слабой толерантностью к жизни других людей и их выборам, во время прочтения. Если у вас есть активная гражданская позиция по вопросу, как жить другим людям, воздержитесь от чтения этой книги. Берегите себя.

Дым на небе, дым на земле, вместо людей машины

*[1]

– Мы на месте! – радостно сообщает Мариян и через секунду добавляет, – стойте тут! А мы с Асеном сбегаем, узнаем, куда нам дальше.

Мариян смотрит на меня, как породистое хищное животное поводит головой, и убегает. Запыхавшийся и уставший Асен со стойкостью, достойной лучшего применения, бежит за ним.

Мы с Боженом остаемся на перроне метро. Божен на секунду прикрывает глаза, радуясь передышке, он очень устал.

– Бож, а на билете что пишут? – лениво спрашиваю я.

Божен со всей вселенской тоской в голосе отвечает:

– Да я билеты в глаза не видел, понятия не имею.

– Ну, Мариян любит побегать туда-сюда без смысла. То есть тому есть причина, конечно.

Божен философски отзывается:

– Угу, подумать, это не его. И куда он всё так спешит?

Я не могу ему ответить, хотя и знаю, поэтому просто улыбаюсь.

Возвращается Мариян, нарисовав еще круг своей паутины. За ним еле плетется Асен.

– Все правильно. Мы на месте, – улыбается он. Мне.

Я привычно улыбаюсь ему. За века это сложенная привычка.

Мы стоим пару минут, не успел прийти ни один поезд. В Европе не как в Москве, поезда метро не ходят каждую минуту, тут у них перерыв в десять-пятнадцать минут. И вдруг Мариян говорит, тревожно и целеустремленно:

– Бежим туда! Выйдем с другой стороны!

Мы переглядываемся с Боженом, идем за ним. У нас неудобный багаж, очень много разных сумок, сумочек, музыкальных инструментов, пакетов, все это сложено, словно специально, нерационально и неудобно. У Марияна еще и огромный чемодан. Сломался. Первое колесико он отломил еще в Болгарии, второе тут вот-вот оторвет. У нас три неподъемных усилителя, в этом чемодане. Его теперь нужно катить, склонившись над ним аки Кощей над златом. Усилители нам нужны очень, потому что в Мюнхене играть с усилителями нельзя. Так что, сами понимаете, никуда без них. А, нет, вы еще не понимаете, это же самое начало. Ну, ничего, скоро поймете.
Мы долго идем по лестницам, то вниз, то вверх. Чтобы преодолеть пролет всем, кому-то нужно вернуться и помочь Марияну с чемоданом. Асен очень хочет нравиться, он верно бегает с ним, помогая таскать чемодан по лестницам. Я милосердно предложил разок пойти вместо него, все-таки это мой друг, чего другим так убиваться. Но из паутины не выбраться, и люди ради него готовы вывернуться кверху мехом. Ну пусть. Кто я, чтобы мешать людям делать бессмысленные вещи?

Выходим на какую-то платформу. Только Мариян знает адрес хостела, в который мы направляемся. Божен – его родной брат, и Асен – намертво застрявший в паутине Марияна, не смеют спросить, чтобы не нарваться на беспричинную вспышку гнева. А мне все равно. Я никуда не спешу и никуда не еду, я уже там, где хочу быть. Рядом.

Мариян наконец-то выдает что-то осмысленное:

– Нам нужны поезда U7 и U3. 

Само метро Мюнхена, конечно, сильно меньше, чем в Москве, разобраться куда проще, но Мариян решительно пресекал все попытки мыслительной деятельности Божена. А я, незаметно направляя и не мешая ему лихорадочно носиться по метро, следил, чтобы нас не занесло совсем уж неведомо куда.

Мы с Боженом указываем на лестничный пролет:

– U7 там.

Мы бежим по лестнице вниз. Стоим там несколько секунд. Внезапно Мариян же:

– U3 наверху! Бежим обратно!

Божен со сдержанной истерикой:

– Что?! Нет!

Я пожимаю плечами. Мне все еще все равно. И поэтому Мариян, как говорят в европах, unstoppable[2]. Прибегаем наверх.

Мариян возмущенно смотрит на табло:

– Где U3?! Почему нельзя написать нормально?!

– Они и пишут нормально, читать надо больше. Вон, на табло, – киваю я.

Красивое лицо Марияна вспыхивает улыбкой, он намерен бежать обратно вниз. Но я решил, что достаточно:

– Внизу U7, тут U3.

Мариян еще не понял, что достаточно, поэтому он ликует:

– Нам можно и U7 же! – он готов сорваться и стремительно кинуться вниз.

Божен умоляюще смотрит на меня. Асен уже никуда не смотрит. Взгляд молодого парня невидяще гипнотизирует точку перед собой. Асен моложе всех нас вдвое.

– Можно, – соглашаюсь я, – но мы поедем на U3.

Мариян деловито и спокойно кивает, словно мы только что вошли в метро и выбираем на каком поезде поедем. И мы не носились по нему, как раненые во всю голову.

Божен с облегчением выдыхает, бросает на меня вороватый и благодарный взгляд. Я легко улыбаюсь ему и затем смотрю в темно-золотые глаза своего аверче[3].

Простите меня, люди, меня, как оказывается, непросто найти. Даже если я на расстоянии шага. Потому что сначала нужно найти себя. Если бы я сказал это вслух, Мариян бы фыркнул. Им не за что нас прощать. Их никто не держит.

С чего начать, если у этой истории сто начал? С того, что некоторые города живые и имеют свой разум? Тогда нужно начинать со знакомства с Красноярском, с Сочи, с Бургасом, и только потом писать про Мюнхен. Если начинать с того, какого рожна я потащился с уличными музыкантами в Мюнхен, я не музыкант, не уличный, и у меня под боком счастливая семья, то нужно начинать с дружбы, которая началась задолго до этой жизни, и собственно, из-за нее я в этом мире, ну, и он, конечно (потому что нельзя дружить в одни ворота). И, наверное, все эти предыстории объяснили бы мотивы многих поступков, и моих, и его, и, наверное, история была бы ярче. Но это была бы уже другая история. Я попробую рассказать все, не отвлекаясь, но как можно понятнее. Так уж у меня в этом мире складывается, самое сакральное и сокровенное нести всему миру. Миллионами глаз искать сподручнее. Без вас мне было его не найти. И сейчас тоже приходится оставаться наедине со всеми. Потому что мы, люди, все ведем себя как квантовые частицы, и если происходит какой-то тугой квантовый узел[4], то развязать его могут миллионы наблюдателей. Так что у меня эта история не про одно путешествие, а про два. Одно в Мюнхен, а другое квантовое – путешествие к тому, как было всегда.

Метро в Мюнхене миленькое, кстати. Меня, вообще, устраивает как я в метро ориентируюсь. Как оказалось, я хорошо разбираюсь в схемах метро, хотя у меня топографический кретинизм, и мне нельзя нарисовать карту куда-то, я в ней ничего не пойму. Но в ветках метро любого города я, оказывается, хорошо ориентируюсь. Я подсказываю приезжим в Москве, в Софии, в Мюнхене… Ну, когда рядом аверче суетится, конечно, то не до метро. Но тогда и цель другая, не доехать, а побегать кругами и поплести паутину.

Асен в Мюнхене не в первый раз, но он молод, ментально много моложе советских двадцати, он инфантилен, как и полагается продукту современного мира. Асен рос в неблагополучной семье, он ведомый, в хороших руках, в хорошем социальном устройстве, он стал бы хорошим человеком. Но неблагополучная семья при капиталистическом устройстве заставила его превратиться в ушлого хитрого шаромыгу. Есть шуточная этимология слова «шаромыга», кто-то метко и остроумно придумал, что слово появилось, когда бежала армия Наполеона, и голодные французские солдаты попрошайничали еду, обращаясь к русским «cher ami», дорогой друг. Так их и стали звать шаромыгами. На самом деле, конечно, нет, это от диалектного слова «шаром», то есть «даром», шаромыга, это мелкий жулик, который старается поживиться за чужой счет[5]. Ну, что не исключает, конечно, что ради этого он может пытаться стать кому-то «cher ami». Но он молодо любопытен, он старается все подмечать, ничего не пропускать. Душонка старается вырваться из пут необразованности. У меня столько же лет сыну. Высокомерному одаренному красавцу. Золотой юноша, пионер с мечтой, что Алиса Селезнева[6] позвонит и пригласит в кафе у космопорта, математик, будущий изобретатель программного обеспечения для высокоскоростного транспорта. Воспитанный на наследии Империи Человеков.

Асен показывает неприличный жест улыбающейся женщине на рекламном экране, обезьянничает, кривляется и передразнивает какую-то девушку в салоне. Та прилично отворачивается.

– Педераст, – презрительно и негромко говорит он вслед какому-то темнокожему. Я вижу, что тот услышал и даже понял, он бросает презрительный взгляд на Асена, но молча проходит дальше.

– Асен, ты в Мюнхене, тут за твои фашистские мненьица тебя оштрафуют на столько, что ты за всю жизнь не расплатишься. Это в нашей невежественной деревеньке можно так делать, хоть это и там по-обезьяньи, – презрительно усмехаюсь я.

Он смущается и успокаивается. Вижу, что Мариян с затуманенным взором и легкой знакомой улыбкой наблюдает за мной. Он встречает мой взгляд и отводит свой. Божен жадно рассматривает плакаты в метро. Божен – интеллектуал, флегматик. Очень красивый человек, очень зрелый и очень образованный. Внешностью и повадкой похож на российского актера Владимира Мишукова. Асен сильно похож, кстати, на американского актера Джейка Джилленхола. А Мариян похож на счастье. Ну, я тут предвзят, конечно. На паука он похож, если представить, что паук стал человеком. Архетип из ваших фантазий – тонкий и изящный, очень яркий, темные длинные волосы, смуглое узкое лицо, ослепительная резкая улыбка, дурманящая, как цветение. Очень красивый «темный» музыкант. Вот как вы представили, ровно такой. Похожий на Деппа[7], когда тот во всем цвете своей равнодушной красоты.

До того, как я переехал в Болгарию, у меня было много знакомых иностранцев, но так как они были распылены по толпе советских интеллектуалов, вопиющая поверхностность западного мышления как-то не так била в глаза. К тому же я общался, в основном с лучшими представителями – писателями, общественными деятелями, преподавателями. Поэтому, когда переехавшие говорили, что им хочется волком выть, потому что тут никто ничего не понимает, я надменно считал, что просто надо лучше знать язык, я-то их знаю много и знаю их отлично, настолько, что могу и других научить, да и, по-честному, думал я, что тебе, там, такого есть обсуждать высокого, что они не понимают. Сам-то слова вяжешь через одно. А потом я приехал и познакомился с коллекцией мух, которые запутались в паутине моего паука. У меня появился этот жест, приглаживать волосы, потому что волосы от общения становились дыбом, может, я и лысеть начал поэтому. Поразительное неумение мыслить и рассуждать в абстрактной сфере. Уровень юмора, за который стыдно в моем кругу общения уже лет в 17. Главная тема – что мы жрали, жрали, жрали, там и сям. И трава. Как символ счастья. Единственного счастья, доступного тем, кто не умеет радоваться близости душ. И это ведь творческий андеграунд, уличные музыканты. Нет, далеко не velvet goldmine[8], сильно жиже. И не русский рок. Кстати, я всегда думал, что вот такое душевное направление рока есть в каждой стране, ну, что у болгар есть болгарский рок, у чехов чешский рок. Когда я не нашел ничего подобного в западной Европе, я подумал, что такое направление родилось на осколках империи, и уж в странах соцлагеря он должен быть, но оказалось, что это уникальное направление, такое направление есть только в России. То есть русский рок – это уникальный жанр.

Так вот, сейчас андеграунд, а я с ним познакомился, то еще днище. Ну, так-то, конечно, в мире во всех сферах декаданс, хотя андеграунд должен бы выкристаллизовывать искру творчества и экзистенциональную надежду, вероятно, еще не все превратилось в перегной, на котором бы могла вырасти новая роза, пока еще все только гниет.

Заговаривая с Боженом, я всегда внутренне сжимался, боясь, что этот деликатный и глубокий интеллект мне показался. И он сейчас как бабахнет что-то, и станет понятно, что Божен так же недалеко от обезьяны. Забегая вперед, скажу, нет, Божен оказался настолько же красивым внутренне, как и казался. Жаль, что у нас с ним не сложилось доброго приятельства. Его, конечно, и не могло сложиться. Но по крайней мере, мне было с кем поговорить в Мюнхене.

Мы в хостеле «Smart stay», на Моцартштрассе. Одни в комнате. Ну что вам сказать за Мюнхен, выглядит как София, Прага, и все остальные прочие гномячьи европейские городки. Никогда не понимал возмущения людей на советские панельки. Мол, одинаковые бетонные постройки. Для меня, например, эти башенки и прочий средневековый вырвиглаз хваленных городов Европы выглядит одинаково бестолковым. Вы даже не замечаете, что типовая застройка выполнена с научным расчетом – дом, зеленая зона, тротуар, дорожка, опять зеленая зона, дорога. Понимаете, почему? Или даже сейчас сложно переоценить? В Европе же все в куче – кони, люди. По тротуару не пройти вдвоем, зеленой зоны вокруг домов нет вообще. Где начинается дорога и кончается тротуар тоже не очень понятно, потому что машины ездят тут же. Уличные столики кафешек занимают и без того узкие тротуары. И вот сидишь ты, такой, европеец, в кафе на улице, и прямо тут же за тобой движение машин. Все выхлопные газы тебе в дифлопе и моккачино в большом бокале. Ну и не слышно, конечно, собеседника. А и не должно быть слышно, этот мир для одиноких, не умеющих разговаривать, людей. Поэтому, нормально, посидите на обочине. Ну и, конечно, булыжные улицы, что для машин, что для пешеходов, по которым неудобно ни пешком идти, ни на машине ехать, ни на велосипеде. Асфальт – разработка рептилоидов с Нибиру, не иначе, его на всю Европу не хватило.

Мы приехали в Мюнхен, проехав на автобусе часть Европы, поэтому я вам сейчас расскажу, как это было. Я, вообще, всегда в городах замечаю не то, что другие. Я такой себе турист, мне неинтересно, то, что интересно другим, я смотрю как живут люди, насколько пространство города удобно для жизни.

Мы ехали из Бургаса, болгарского морского городка, сначала в Софию. Конечно, презрев все удобства. Едем на автобусе, а не на поезде. Поезд удобнее, но дольше идет. А так тебе меньше часов неудобно, чем было бы больше часов удобно. Выбор очевиден. Мы же едем с Марияном. У моего аверче поразительная способность, которая вскрылась только в этом мире, может, раньше я ее глушил просто, не знаю, выбирать самый неудобный и неоптимальный вариант из всех возможных. Лучше поездки в Софию на автобусе за 5 часов, только поездка в страну Карла Готта, на таком же автобусе, за каких-то 4 тыщи денег, зато 20 часов! 20, Карл майн Готт! Каждые 4 часа обещают туалет и кафе.

В Софии Мариян первым делом вызверился на туалеты, которые стоят 60 стотинок, это болгарские копейки, а не 50[9], как в Бургасе.

– Общественные туалеты должны быть бесплатными! – зло шипит Мариян.

– М, коммунистический митинг, – с усмешкой говорю я, – ты осторожней, мы в западную Европу едем, посадят в кутузку, как революционера.

Он смущается. К своим сорока пяти, он изо всех сил постарался не иметь гражданской позиции, пытается позиционировать себя анархистом, но, знаете, это такая анархия, как у вас всех – права мне дайте все, а обязанности заберите, тоже все. Сильно был недоволен, когда я ему сказал, что быть анархистом, это осознавать необходимость самодисциплины, то есть до анархии нужно дорасти, при этом, развившись до социалиста, понимая необходимость социума, до коммуниста – обогатившись всеми знаниями человечества, и уже потом, дойти до анархии, руководствуясь внутренним моральным законом, и учитывая уже в своих действиях, как самого себя, общество. Делать то, что принесет наибольшее благо всем, не потому что надо или это хорошо, а потому что ты понимаешь, что иначе нельзя. Вот что такое анархист. Ему какой-то Изя, конечно, напел, что анархия, это когда тебе никто ничего не запрещает. А еще, он научился не любить социалистический строй, но любить все, что при нем было. При этом его родители тоже социалисты. При мне он, конечно, побаивается про это говорить, я давлю аргументами и высмеиваю невежество. Вам бы тоже стоило знать, что все запреты, которые ужасают вас в законодательствах стран, которые пытались строить социалистическое общество – антикоммунистичны. Те запреты – железный занавес, гомофобия, запрет абортов, запреты джинсов и рока – это антикоммунистично и стоит вам почитать про времена настоящего социалистического строительства, про 1917 – 1926 годы, вы поразитесь, насколько истинно демократична и либеральна социалистическая идея. То есть вам мешает быть социалистом лишь ваше невежество.

– Нет, я просто… – бормочет Мариян, успокаиваясь.

Мы решаем перекусить перед автобусом, в магазин ходили Божен и Асен, а когда вернулись, Мариян накинулся на них, что они даже хлеба нормального не смогли купить. Божен морщится, он не любит истерики Марияна, но не умеет их успокаивать. Я какое-то время позволяю аверче бушевать, больше, чтобы показать Асену и Божену, что не стоит это терпеть. Но они терпят. Мы ради красоты способны терпеть и не такое. А аверче невероятно красив.

– Что вы как недоразвитые? Набрали всякого мусора! Хлеб, за левче[10], просто хлеб! Понимаете вы болгарский-то хоть?

Асен пытается огрызаться, но получает еще большую вспышку ярости.

Я какое-то время любуюсь Марияном.

– Давай я схожу, чего тебе купить, кроме хлеба? – решаю я прекратить выступление.

– Я с тобой пойду! – успокаивается он, презрительно бросает им, – вот, я со Святославом схожу.

Я не понимаю, зачем меня называть полным именем, но в Болгарии меня все зовут так, даже если я при знакомстве представляюсь: «Слава, Святослав».

Аверче тоже зовет меня полностью, хотя он знает мое настоящее имя души, я его не скрываю. Он назвал меня так раз (не в глаза), сбился, сглотнул, вероятно, на него свалился весь пакет эмоций, и больше не стал. Я, к слову, дома его зову настоящим именем, в глаза – аверче, а перед общими знакомыми тоже местным чужим именем.

 Есть такое психологическое явление, когда нам кто-то дорог, и вдруг он куда-то девается из нашей жизни, мы перенимаем его черты, чтобы оставить его с собой. Мы вдруг начинаем себя вести как нам несвойственно, потому что изнутри мы любуемся поведением того, по кому скучаем. В данном случае, для Марияна, это я. Я из нас истеричка и его вспышки на людей, это попытка посмотреть на меня. Безопасное смакование, которое он может включить и выключить, когда хочет. Он же этого не чувствует, его не рвет от эмоций. Сидит себе тихонько черным сияющим комочком сознания и любуется. Потому что, если вдруг я начинаю взвиваться, на самом деле, он, как обычно, теряется. Если это направлено на него. А мне больше не на что взвиваться. Остальное для меня несущественно. Мы возвращаемся. Как часто после того, как мы провели какое-то время вдвоем, умиротворенный Мариян улыбается, сияет, и поднимает всем настроение. Кроме меня.

---

[1] Песня группы Крематорий «Мусорный ветер»

[2] Неостановим. Слово, ставшее знаменитым благодаря речи Кончиты Вурст после победы на Евровидении.

[3] Авер — Друг с большой буквы, родная душа, брат по душе (турецко-болгарское), аверче — уменьшительно-ласкательное.

[4] Здесь имеется в виду постулат квантовой теории, что квантовые частицы меняют свое поведение при наблюдателе. Так же есть теория, что, если смотреть на проблему, наблюдать ее, она решается.

[5] Установлено Винокуром и Ожеговым и впоследствии уточнено Черных и Добродомовым

[6] Героиня книг Кира Булычева. Девочка из советского коммунистического утопического будущего.

[7] Джонни Депп, всеми любимый актер. Молодому поколению известен тем (помимо того, что ужасно миленький), что его молодая жена испражнялась ему в постель.

[8] «Бархатная золотая жила». Песня Дэвида Боуи и фильм о рок-тусовке того времени.

[9] 25 русских рублей примерно.

[10] Лев — болгарская валюта, примерно 45 рублей.

Лора Добрева

Аз съм
БИВША ХРИСТИЯНКА

Книга за съмняващите се, за напусналите вярата и за тези, които ги обичат

Варна, 2025 г.

Авторката не е съгласна текстът на тази книга да се използва за трениране на изкуствен интелект или за каквито и да е други дейности, свързани с изкуствен интелект. Моля, не предоставяйте части от текста или целия текст на ИИ под каквато и да е форма.

Този текст е авторска редакция. Към август 2025 г. книгата няма официален издател.
Приветствам предложения от издателства.

Ако цитирате книгата, включвайте заглавието и името на авторката.

За контакт: l.dobreva@yahoo.com

Facebook: Lora Dobreva; Тикток: леля ви Лора

Предговор:
какво, по дяволите?

Описаните преживявания и доводите ми не са нападки срещу евангелското християнство с цел да издигна друга деноминация или религия. Надявам се читателите ми да приложат съмнението към всички твърдения за свръхестественото, защото доколкото разбирам, те сами по себе си по определение са недоказуеми. Каня православните християни и мюсюлманите също да се съмняват, или поне да задават въпроси. Сигурна съм, че духовните ви водачи обичат въпросите. И ако религията е на централно място в живота ни, въпросите без отговор често ни тормозят.

Ако се съмнявате в истинността на Библията или просто в някои учения на църквата си, каня ви да седнете край огъня с мен. Ето наденички. Няма страшно, ще го измислим.

Ако познавате или обичате човек, който е посветен християнин, мисля, че книгата може малко да ви разтревожи… но и да ви помогне в общуването с вашия човек.

Не, не съм американски агент соросоид. Религията ми дойде от Щатите и години след това научих много от американските бивши християни. Но ако срещнете бивши християни в България, знайте, че именно части от българското общество със своите предразсъдъци, необразованост и суеверия са направили живота им (на бившите християни) по-труден. Сърцето, с което говорите, сърцето, рискувало да изгуби връзки и приятелства с напускането на религията, сърцето, посмяло да събори и изгради наново целия си мироглед, е сърце на българин.

Определения на понятията

Бивш християнин
Превеждам директно американското Ex-Christian с надеждата понятието да намери почва и у нас. Вярвам в живота след вярата, ако Шер ми позволи да перифразирам хита й. Една разходка в интернет ще ви доведе и до ex-Evangelical/Exvangelical, Ex-Catholic (бивш католик), Ex-Mormon (бивш мормон), Ex-JW (бивш Свидетел на Йехова), Ex-Fundie (бивш фундаменталист) и др. по-специфични понятия.

Евангелско християнство
Протестантско движение, наблягащо на евангелието (от старогръцки: εὐαγγέλιον – „блага вест“) в индивидуалния живот на членовете и в отношенията с „външните“, „неспасени“ хора. А благата вест накратко гласи, че всички човешки същества са грешници и заслужават да идат в ада, но саможертвата на Христос може да спаси тези, които повярват в него.

По света и у нас разнообразието от деноминации (например баптисти, методисти, петдесятни християни) е голямо. Църквите често се обединяват в съюзи, например Съюз на евангелските петдесятни църкви, Съюз на евангелските съборни църкви, Обединени евангелски църкви и др.

Евангелските църкви обикновено имат пастор, презвитер, дякони, членове, които плащат десятък, и посетители, които може и да не плащат десятък.

Секта
Според rechnik.chitanka.info: „Религиозна общност, която се противопоставя на официалната религия.“

Самата официална религия ще ви даде друго определение, което ще включва убеденост, че сектата греши и че сектата е опасна. Такова е определението, битуващо сред православните българи.

Култ
Според модела B.I.T.E. (behavior, information, thought, emotions) на д-р Стивън Хасан[1], култът е група с висок контрол над членовете си – контрол над поведението на членовете, върху информацията, до която имат достъп, върху мисленето и емоциите им.

Атеист
Човек, който не вярва в съществуването на богове.

Светски
„Който не е религиозен, църковен; граждански, мирски.“ (rechnik.chitanka.info) Спорно е дали България е напълно светска държава. Управляващите често търсят благословията на Православната църква, дават й привилегии, а конституцията по неизвестна причина споменава православното християнство като „традиционна религия“ на България.

Хуманизъм
“Идеология, която поставя на първо място уважението към личността, към достойнството на човека. Човечност, човеколюбие, хуманност.”
dumite-bg.comЗа разлика от религиозния морал, водещ се от понятията за подчинение, святост и грях, моят морал се определя от съчувствието и уважението към другите и пази тяхното достойнство. Важно е кое е добро за човека, а не кое е заповядано от някой недоказуем бог.Хуманизъмддддйкйхкйхф

Вяра
Според определението на евангелските християни това е увереност в благата вест и в Бога без нужда от доказателства, и едновременно с това е свръхестествен дар. Според апостол Павел единствено предварително избраните ще повярват и ще се спасят от ада. Не става напълно ясно дали да повярваш (и следователно да се спасиш) е твоя отговорност или подарък свише.

Бог
Когато е изписано с малка буква – от rechnik.chitanka.info: „В митологията — свръхестествено безсмъртно същество в човешки образ, което се разпорежда в някоя област на природата или живота; божество. Аполон е бог на слънцето. Гръцки богове.“

Когато е изписано с главна буква (също „Господ“) – богът на християните, според тяхното тълкувание на Библията.

Исус Христос
Вероятно реална историческа личност; учител, приет от някои евреи, докато е бил жив. Поради липсата на надеждност на Библията като исторически източник и липсата на доказателства за описаните в нея свръхестествени събития, не можем да сме сигурни, че думите и делата, приписани на Исус от Назарет, наистина са негови.

За християнина обаче Исус е едно с Баща си на небето и със Святия дух, той е Бог (част от Троицата) и е източник на спасение, мъдрост и смисъл.

Промиване на мозъци
„1. Насилствено индоктриниране с цел субектът да се откаже от основни политически, социални или религиозни вярвания и нагласи и да приеме противоположни идеи. 2. Убеждаване чрез пропаганда или чрез методите на търговията.“
Merriam-Webster

 ЛГБТ хора
Използвам ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални, транс хора) за краткост, но имам предвид ЛГБТИА+ (заедно с интерсекс, асексуалните и др.) Не бързам да използвам думата „общност“ – за някои от нас единственият обединяващ фактор е не сме различни от cis/хетеро. 

Черно-бяло мислене
“Mисловен модел, който кара хората да мислят в абсолютни стойности. Например може да мислите, че или винаги сте прави или сте най-големият провал в света. Психолозите смятат този мисловен модел за когнитивно изкривяване, защото ви пречи да видите живота такъв, какъвто е в действителност: сложен, несигурен и постоянно променящ се.“
webmd.com

Критично мислене
„1. Размишление и поставяне под въпрос на предположения с цел решаване на проблеми, оценяване на информация, разпознаване на пристрастия и др. 2. Набор от умения, методи и т.н., нужни за критичното мислене.“
Мerriam-Webster

Останалите определения са според ученията на евангелското християнство:

Ад
Вечно наказание за нехристияните. Според някои – тъмнина и отделеност от Бога. Според други (включително мен, когато бях християнка) – вечно, ужасно, непоносимо мъчение, описано в гл. 9, стих 48 от евангелието на Марк.

Рай
Вечен живот в близост до Бога, в прякото му присъствие и в пълно щастие. До там имат достъп само хората, чиито грехове са простени.

Грях
Всяко нарушение на Божията воля. Според доктрината, в която аз вярвах, всички грехове (от дребната кражба до Холокоста) са равни по тежест и заслужават едно и също наказание – вечност в ада.

Спасение
Процесът на оправдаване на грешника и получаване на вечен живот. Някои пасажи от Библията го обещават само срещу вяра в Христос. Други допълват, че християнинът трябва и да върши добри дела, за да се спаси. Или за да запази спасението си. Сложно е.

Библейските цитати в тази книга са от „Библия, нов превод от оригиналните езици (с неканоничните книги)“ (2013) https://biblesociety.bg/pages/view/73
Благодаря на преводаческия екип от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и от БАН за 20-годишната работа и за разбираемия, съвременен български текст.

1
Началото

„Всеки може да бъде заблуден, стига да е на правилното място
в правилния момент с човек, на когото се доверява.“
Сара Едмъндсън, жертва на култа Nxivm[2]

Имам две кръщения. Кръстена съм в православна църква на 11 или 12 години. Не ми бяха казали, че свещеникът ще ме пита „Чадо, вярваш ли в Бога?“. Отговорих „да“ с леко въпросителна интонация, защото никога не бях се замисляла сериозно. И това беше. Имах кръстница, която изглеждаше много щастлива, но животът на нашето светско семейство продължи както преди.

Второто кръщение се случи по мой собствен избор на плажа във Варна.

Когато повярвах в Бога, бях на 20 години – млада, неопитна и емоционално зависима от майка си. Мама тръгна на петдесятна църква и скоро след това я последвах. Що е то петдесятна църква? Деноминацията носи името на деня на Петдесетница, когато (според книгата „Деяния на апостолите“ в Новия завет) Святият Дух слиза върху учениците на Исус и ги дарява със способността да говорят на езици, които никога не са учили. Петдесятните (харизматичните) евангелски християни вярват в кръщението със Святия Дух, говоренето на човешки и ангелски езици, полагането на ръце с цел изцеление, гоненето на демони, пророкуването. За тях обикновеният вярващ има достъп до тези свръхестествени дарове, стига само да поиска… И ако не се получава, трябва да продължава да иска. Ако не е получил поне един дар, не го е искал достатъчно. Сам си е виновен.

Защото вината е един от стълбовете на християнството. Вината и срамът и без това са посадени в много от нас от детство, заедно с чувството, че като цяло нещо ни липсва. Проповедите в нашата петдесятна църква и тези, които слушах по-късно в интернет, обясняваха вината и човешкото чувство за неадекватност и недостатъчност с понятието „грях“. Но повече за вината – в друга глава.

Евангелските християни пеят. Много пеят. А аз обичам музиката. Много. Всъщност да пееш заедно с 3, 5, 50, 500 човека е едно от най-вълнуващите и най-човешките неща на света. Музикалният елемент подсилва чувството за общност. В църква няма значение, че пееш фалшиво. Не пречи, че не знаеш текста, защото или ще ти дадат книжка, или ще прожектират стиховете на екран.

Първият път, когато отидох с мама на църква, песните ме заинтригуваха и шокираха. Шокът дойде от темите на грях, вина, смирение, човешка нищожност, от темата за всемогъщия Бог, който (казват) ни обича, когато би трябвало и би могъл да ни убие само с една мисъл (като Дарт Вейдър). Мама вярваше в това. Стотици хора в залата вярваха в това. Предложено ми беше да си призная греховете и да отида при Всемогъщия, за да ме прегърне. Музиката ме сломи. Разплаках се. Така започна промиването на мозъка ми. Не помня на каква тема беше проповедта след това. Но мама веднъж ми припомни, че съм гледала пастора накриво. Най-вероятно защото го виждах като една от причините да се развълнувам и разрева на публично място.

Дали в мен е имало съмнения и съпротива срещу проповядваното… не помня. Беше преди две десетилетия. Но аз съвсем наскоро се научих да слушам себе си и да вярвам на себе си. Така че и да е имало съмнения в онзи момент, пренебрегнала съм ги. Пък и няколко месеца преди това бях прочела „Оставените“ (Left Behind) – първата книга от поредица на Тим Лахей и Джери Дженкинс. Днес бих нарекла тези истории „библейски фенфикшън“, защото използват евангелското тълкуване на книгата „Откровение“ от Новия завет, за да разкажат събитията от края на света — антихриста, двамата пророци в Ерусалим, Грабването, язвите, числото на Звяра…

Ах, Грабването. През следващите години всеки по-силен шум нощем ме караше да треперя, мислейки че Христос се връща, за да вземе своите, а аз ще остана. Но за това – по-късно.

„Оставените“, за разлика от фенфикшъна, бе написана с убеждението за правота. Авторите на фенфикшън прегръщат факта, че пишат измислица. Това не важи за евангелските автори, дори когато пишат романи. Героите в книгата достигат до християнската си вяра, ставайки свидетели на събитията от „Откровение“. Един от тях губи съпругата си, която е „грабната“, защото е истинска вярваща. А той не е. Започват войни и катастрофи на световно ниво, но винаги с център Израел. (Според американските евангелски християни самото създаване на държавата Израел е сбъдване на библейско пророчество и знак за началото на края на света. Да кажем, че подкрепата на тази деноминация към Израел не е от чиста обич към евреите. Особено като си припомним, че според евангелските християни всеки нехристиянин накрая ще отиде в ада. Това включва евреите, които не вярват в Христос като месия.)

Тази книга, смесила религия, фантастика и конспиративни теории, посади семето в мен. Християнските песни и проповеди посадиха още, после поляха всичко със сълзите ми. И с постоянство. Мама беше започнала домашна група, т.е. малко събиране у дома за изучаване на Библията, за споделяне и молитва. В началото не участвах, после се включих. Мама бързо напредваше с четенето на Библията, задаваше много въпроси в църква, учеше се и споделяше колкото може с мен. Започнахме да ходим на църква по три пъти в седмицата – група за новоповярвали, четвъртъчна служба, неделна служба.

Не бях във връзка, имах общо две приятелки, с които не общувах много, и бях пораснала в относителна самота. Вярвам, че тази изолация улесни промиването на мозъка ми. Освен това, заради нездравите отношения у дома, вярвах почти сляпо на майка си не смеех да се отдалечавам идеологично от нея. Може би познавате някого, който живее с мотото „аз и мама срещу света“ и сте виждали как зависимостта на порасналото дете от родителя пречи на съзряването и на връзките му. Това бях аз до 34-ата си година.

След като повярвах в Създателя, не беше трудно да ме убедят, че теорията за еволюцията е лъжа и че биолозите, историците, геолозите и палеонтолозите пренебрегват истината, защото са „заслепени от дявола“. Мисля, че образованието по биология би трябвало да включва отговори на въпросите, поставени от креационистите. Но в нашата уж светска държава една ли учебниците някога ще съдържат текст, който опровергава религията, посочена от Конституцията като „традиционна“.

Може би ако имах по-добро образование… Може би, може би. Но сигурно пак щях да последвам мама в новата й религия. Но може би щях да се съмнявам повече и от по-рано… Може би.

Страхът беше друг важен фактор. Нека ви кажа малко за страха, за страха от ада и страха от демони.

Евангелските християни виждат като своя цел и мисия да споделят „Благата вест“. Тя гласи:

1) всички сме грешници и никой не заслужава милост;
2) наказанието дори и за най-малкия грях е вечно пържене в ада;
3) Христос е умрял вместо нас, понасяйки наказанието ни, и ако повярваме в него (Христос) и се покаем, жертвата му ни спасява. Той е жертвеното агне, понесло греховете ни;
4) затова истинските вярващи няма да идат в ада, а ще живеят завинаги с Бога в рая.

Когато бях на 20 години и чух, че съм се запътила към ада, реших да направя всичко възможно да го избегна.

А страхът от демони… изглежда, че е по-силен при църквите, които вярват в даровете на Духа. Не съм виждала много хора от методистки или баптистки църкви, които да твърдят, че са обладани от демони или че могат да гонят демони. Но ние петдесятните постоянно мислехме и говорехме за невидимите сили – за ангели и зли духове. През харизматичната си „кариера“ видях много опити за екзорсизъм и участвах в такива. Но в самото начало за мен фокусът беше върху музиката, книгите и филмите, които обичах. Проповядваха ми, че във всички тях е намесен дяволът. Четях истории за хора, които си пускат албум на Блек Сабат и от грамофона изкача демон. Започна голямото прочистване.

2
Отидоха ми касетките

„Това са гласовете.“
Анонимен автор, на гърба на всеки варненски пътен знак

Библията описва каещите се хора като плачещи; някои даже се преобличат в дрипи и се посипват с пепел. От мен такива демонстрации не се очакваха. Но майка ми и някои членове на църквата говореха за първоначален период на покаяние скоро след като са повярвали, в който Святият Дух (или по-скоро собственият им ум) им е припомнял малко по малко грехове, от които да се откажат и за които да поискат прошка. Това е придружено с дълги молитви и много сълзи. Например: „Вчера на работа Духът ми напомни колко често лъжех татко, когато бях малка. Поисках Му прошка за това.“

Днес покаянието ми звучи като душевно самобичуване и убиване на самоуважението. Приветствам всеки, който се замисля над действията си, търси причините за тях, изпитва съжаление, извинява се… но да плачеш, защото си си помислил, че дяконът има хубаво дупе или защото си правил секс преди брака, си е самобичуване.

И аз го направих. Покаях се, задето съм фантазирала за Дейвид Ковърдейл, задето не винаги съм казвала истината на родителите си, задето съм изричала напразно името господне и много други истински и измислени проблеми. Всичко това – с очакването Господ да ме чуе и да ми помогне повече да не съгрешавам.

Трябва да е имало момент, в който съм излязла пред църковното събрание в неделя, за да „предам живота си на Христос“ и да го „поканя да влезе в сърцето ми“. Не си го спомням. Става въпрос за молитва, водена от проповедника, която в моята църква се правеше периодично, и която един вид маркираше момента на спасението.

Третата голяма стъпка за петдесятния християнин е кръщението със Святия Дух. В глава 2 на книгата от Новия Завет „Деяния на апостолите“ християните не само започват да говорят на чужди езици, но и над главите им се появяват огънчета. Апостол Петър се изправя сред събранието и цитира писанието на евреите, което сега наричаме Стар Завет:

„И в последните дни, казва Бог,
ще излея от Духа Си на всяка твар;
и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват,
юношите ви ще виждат видения
и старците ви ще сънуват сънища.“

Виждала съм хора, които получават кръщение със Святия Дух. (Поне те и пасторът така казваха.) Огнени езици над главите им не съм виждала. Посъветваха ме да се моля, да затворя очи и после да се отпусна, за да мога да проговоря на езици. Дълго време си мислех, че не се отпускам достатъчно или че ме е срам от хората около мен. Но и си давах сметка, че твърде много хора от църквата говорят „ангелски“ език, твърде подобен на този на пастора.

Земни, човешки езици рядко се чуваха от кръстените с Духа. А повечето ангелски езици бяха напълно произволни комбинации от звуци. И сега мога да се отпусна и да проговоря. Ассара тадара урубеккке бевередере слава на Бога благодаря ти Исусе! Но тогава исках да усетя Духа, да съм сигурна, че кръщението ми е естествено. Не се случи. Това понякога ме тревожеше. Освен че ме караше да се чудя дали наистина съм се отдала на Бога, беше и изискване за духовно служение – в групите за молитва и изцеление например.

Въпреки това не ми липсваха „духовни“ преживявания.

В първите месеци след като повярвах прочетох две книги на британския проповедник Дерек Принс – „Благословение или проклятие: Изборът е ваш“ и „Демони ще изгонват“. Първата обясняваше как някои думи, действия и грехове ще привлекат благословението на Бога, а други ще ни навлекат гнева му. Принс разглеждаше примери за неща, които ще ни прокълнат – поклонение към други богове или към хора, директно служене на дявола, слушане на дяволска музика (т.е. всичко тежко и/или сластно), забранени сексуални практики, антисемитизъм и др.

Във втората книга Принс даваше насоки за това как да си изгоним демоните. Или тези на някой друг. Защото според него проклятията не идват сами – чрез греховете отваряме врата и за зли духове, които да се вселят в нас. Повярвах му, понеже в Новия завет Христос, Петър и Павел гонят демони от хората.

Тези книги и цялостното учение на моята петдесятна църква ме заобиколиха с един доста страшен свят. Всичко беше черно-бяло. Невидимите врагове бяха навсякъде. От някои занимания трябваше да се бяга на всяка цена, което изискваше от мен да се променя. И трябваше да се отърва от всяка вещ, свързана със или даже намекваща за нещо окултно, езическо или греховно – от талисмана със синьо камъче до компактдиска на Металика.

Трябваше да внимавам какво говоря, да не изричам Божието име „напразно“, да не лъжа при никакви обстоятелства, да не пожелавам никого сексуално (докато не се омъжа за някой добър християнин), да не фантазирам, да не мастурбирам, да не гледам порно. Да не се възгордявам и да не разчитам на себе си. Да не обичам никого и нищо повече от Бога. Да не бъда повече фен.

Защото мислех, че от другата страна на всеки грях, който останеше в живота ми, ме чакаха демони. Веднъж даже ги видях. Днес мога да обясня халюцинацията си с делюзиите и страха, насадени от крайната ми религия. Може и да е било единственият ми момент на сънна парализа. Каквото и да е било, през онази вечер си мислех, че очите ми са се отворили за духовния свят. Легнах си, изгасих лампата и видях в тъмното „демони“ като очи, затворени в пирамидки. Носеха се из стаята около мен. Хванах си завивките и отидох да спя при мама – понякога правехме така, когато беше много студено, защото в стаята на мама имаше печка с дърва. Не й казах истинската причина.

Повече не видях очните пирамидки.

Също така скоро след обръщането ми към вярата някой от църква сподели с мен „документален“ филм на име Hell’s Bells: The Dangers of Rock’n’roll. Беше продукция на американците Reel 2 Reel Ministries от 1989 г., водещ беше Ерик Холмбърг. Водещият даваше примери за това как (според него) дяволът вдъхновява и използва метъл музиката, за да държи хората далеч от Христос. Посланието беше същото като това по варненските пътни знаци „Това са гласовете“, но малко по-цивилизовано и красноречиво представено.

Филмът включва цитати от членове на Black Sabbath, Fleetwood Mac, AC/DC, че и от Дейвид Боуи за това как тайнствено духовно същество ги вдъхновява или контролира на сцената. Разказва за няколко от убийствата, станали известни в началото на американската Сатанинска паника – убийства, за които некадърни полицаи и социални работници са обвинявали окултизма, сатанизма, метъла и настолната игра „Подземия и дракони“. Филмът освен това предлага да послушаме плочи на Rush и Led Zeppelin наобратно, за да чуем сатанински послания като „моят сладък Сатана“. Най-накрая Hell’s Bells призовава зрителите, изтърпели 3 часа лента, да приемат Исус в сърцата си и да се помолят за спасение.

През 2004 г., окрилен от Мерилин Менсън и стрелбата в гимназия Калъмбайн, Холмбърг пусна Hell’s Bells 2 — The Power and Spirit of Popular Music. Този път забрави „моят сладък Сатана“ – може би според него бекмаскингът не е достатъчно страшен в дигиталната ера.

Искам да прегърна всеки младеж, наплашен от такива филми.

Между другото, нямам проблем да обсъждам трудните теми, засегнати от тежката музика – религия, омраза, отмъщение, душевна болка, самота, желание за самоубийство, депресия, смърт, война, секс, BDSM… За разлика от много хора, смятам, че за всички тези неща трябва да се пее.

Нямам проблем да обсъждам и престъпленията, извършени от метъл музиканти (Варг Викернес, Мерилин Менсън, Карл Лоугън от Manowar), както и тези на музикантите от останалите жанрове. Знам за обвиненията срещу много от тях, които не са отишли на съд (Джими Пейдж, Иги Поп). Виждам как се държат някои в социалните мрежи (Айвън Мууди от Five Finger Death Punch, Рони Радке).

Затова не смятам, че метълът и метъл музикантите са добрички, а всеки, който се опитва да ги критикува, е зъл. Но да твърдиш, че светската музика и метъл музиката в частност идват от дявола и подтикват към насилие и разврат, е далеч от реалността.

И тъй, отделена от разума и реалността, унищожих някои от вещите, които дотогава ми бяха любими. Ще опиша тези, които си спомням, за да им дам един вид погребение. Моля да сведете глави.

• Нарязах на тънки ивички анорак на Whitesnake с обложката на албума Lovehunter – гола жена, яхнала дракон. Не исках някой от хората, които ровят по кофите, да си го облече и да си навлече проклятие от моя Бог.
• Изхвърлих касетите, на които си бях записвала песни от радиото – от предаванията на Мони Панчев например. (Благодаря Ви, г-н Панчев. Веднъж ми пуснахте една след друга три песни на Пол Роджърс на тема „сутрин“.)
• Надрасках и изхвърлих компактдисковете си.
• Изхвърлих тениски на Whitesnake, Ozzy и KISS.
• Изхвърлих медальон и пръстен със змия.

Отидоха и моите книги с научна фантастика и книгите на мама от „Библиотека Фантастика“. Доколкото помня, дадохме ги за хартия втора ръка. Блазе на вас, които си ги пазите. Какви хубави корици им е рисувала Текла Алексиева!

Подчертавам, че не всички хора от нашата църква са направили същото. Мнозина продължаваха да гледат светски филми, да слушат метъл и да четат фентъзи и фантастика. С мама бяхме решили да се очистим напълно от фантазиите на хора, които не познават Христос. И да не вярваме в извънземни, понеже в Библията няма извънземни.

Но дори най-крайните християни правят по някой компромис и запазват в живота си нещо, което други биха изгорили.

Знаех, че съм меломан. Освен това музиката беше и един от малкото източници на радост и вълнение за мен, когато бях бедна и самотна тийнейджърка. Днес съм депресиран и анемичен човек и музиката е едно от малкото неща, които могат да ме мотивират (заедно с парите и приближаващите крайни срокове). И по принцип музиката си е най-хубавото нещо на света. Затова толкова често ще ви говоря за нея в тази книга.

Когато станах християнка, започнах да гледам на меломанията си като на идолопоклонство. Евангелските християни се плашат от страстите и увлеченията си, понеже може да се увлекат по нещо толкова, че да не дадат на Бога вниманието, което той изисква. Но понеже не знаех друг начин да съществувам, обърнах се към християнската музика, най-вече тази, създадена от евангелски християни. Слушах Paul Baloche, Brian Doerksen, Third Day, Casting Crowns, Newsboys, Rich Mullins, Jesus Adrian Romero. Избягвах християнския хард рок и метъл (например Petra или Skillet), защото си мислех, че твърдата музика е грях сама по себе си, независимо от стиховете. 

Какво стана с приятелствата ми и социалния ми живот след толкова радикални промени? Отидоха по дяволите. Най-добрата ми приятелка ми каза, че се тревожи за мен и й се иска да се върне старата Лора. И понеже мислех, че старото ми „аз“ заслужава да иде в ада, започнах да страня от приятелката си. Да остана близка с нея щеше да означава редовно да бъда „изкушавана“ да се върна към стария си живот. Не че старият ми живот беше пълен с дрога, безразборен секс и сатанизъм… но според учението на църквата ми беше достатъчно лош.

Ако имаш приятел в такова положение и той не те е отхвърлил или обидил дотолкова, че да изгуби уважението ти, опитай да поддържаш минимален контакт с него. Може да ти е казал заблудени, расистки, хомофобски неща, конспиративни теории, може да ти звучи сякаш е луднал. Но ако знае, че ти си там, ще има за какво да се хване, когато започне да се съмнява в религията си. От друга страна, не си длъжен да останеш и да търпиш с надежда на приятеля ти му дойде акъла. Ти си отговорен за собственото си щастие и психично здраве, изборът е твой.

Ако ти си християнинът, отделил се от приятелите си, помисли дали си готов да се свържеш отново с тях. Ще изпитваш вина, ще трябва да се извиниш и да разбереш риска старият ти приятел да реагира отрицателно. Но си струва. Преди няколко години преодолях страха и намерих във фейсбук приятелката, за която писах по-горе. Зарадвах я много и отново започнахме да се виждаме.

Това за приятелите ми. А на работа… общуването ми с „невярващи“ или „неспасени“ хора като цяло трябваше да се основава на това да съм един вид представител на Христос. Всеки, с когото съм работила известно време, трябваше да чуе от мен Благата вест. Тази скрита цел развали много неща. Ако не споменеш Христос, чувстваш се зле, понеже не си изрекъл спасителни думи, които да отклонят човека от пътя към ада. Ако говориш за Христос твърде рано, хората те смятат за чалнат. А самата Блага вест не се приема много позитивно от хората със самоуважение – не може спокойно да обясняваш на човека, че е отвратителен грешник, който заслужава да се пържи завинаги.

Кои хора смятах за невярващи и неспасени? Всеки, който тълкуваше Библията различно от мен (поне по отношение на важните доктрини). По онова време не го формулирах така, но си беше вярно. За крайния евангелски християнин невярващи са всички хора, които не смятат, че Христос е спасител от греха, и/или които не са минали през период на покаяние. Но един вярващ човек със слаба вяра, който е привързан към греха си, може да се окаже неспасен. Бих могла да продължа в този дух, понеже спасението и вярата са нестабилни понятия и днес не съм сигурна как едно време са ми били толкова ясни. Но друго нещо е сигурно: евангелският християнин се оглежда в света и вижда 90% хора, които ще идат в ада. Смята себе си за част от малобройно стадо (както казва Христос в Лука 12:32 и 13:22-33). По-чувствителните тъжат, ако близките им са неспасени, и се опитват да им наложат вярата или поне да ги подтикнат да четат Библията.

Тук е мястото да кажа: много атеисти онлайн говорят подигравателно за християните, понеже не си дават сметка какво се случва в главите им. Майката християнка, чието дете не иска да дойде на църква, наистина вярва, че детето й се е запътило към ада. Съпругът християнин, чиято съпруга не вярва в същия бог или не вярва достатъчно силно (според съпруга), наистина се тревожи, че няма да я види след смъртта. Когато ходех на работа, мислех да това как колегите ми един ден ще отидат на вечно наказание. Може да не сме мислили критично и да не сме действали разумно, но сме били и жертви на религията си.

Обаче усилието да изслушаш и съчувстваш се прави само когато желаеш диалог. Онлайн атеистите често копнеят просто да се събират, за да се подиграват или да се карат с някого. Каква положителна промяна са постигнали в България още не е ясно.

И така, самоизолирах се. Прочетох Христовите думи от евангелието на Йоан, глава 15, стих 19: „Ако бяхте от света, светът щеше да ви обича като свои. А понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ Повярвах, че не съм от света, а от небето, родена наново от Святия Дух. И когато светските хора реагираха отрицателно на християнските неща, които правех, спомнях си, че това е светът, който ме мрази. Приемах скептицизма на хората като доказателство, че си върша добре работата.

3
Морална паника

„Ако демоните съществуват, но нямаме свещеници, край с нас.“
Д-р Джоузеф Лейкок

Преди да продължа личната си история, искам да ви разкажа малко повече за Сатанинската паника и за Библията.

---

[1] Обяснение на BITE Model of Authoritarian Control^TM на официалния сайт на д-р Хасан: https://freedomofmind.com/cult-mind-control/bite-model-pdf-download/

[2] How Cults Actually Work (Nxivm) | How Crime Works – на YouTube канала Insider